Брендон Сандерсон - Отсенки от себе си

Барманът примигна — бавно, подчертано, сякаш трябваше да положи съзнателни усилия да не обърка действието.

— Значи… ще платиш?

— Да, ще платя — въздъхна Уаксилий и направи мислена сметка на парите, които му се бе наложило да похарчи за търсенето на Джо Гранита досега.

Не можеше да си позволи пак да остане на червено. Унищожителката имаше нужда от ново седло, а и скоростта, с която Уаксилий трябваше да сменя костюмите си с нови тук, беше притеснителна.

— Хубаво — каза барманът и му направи знак да го последва.

Проправиха си път през помещението — около насядалите хора и покрай фортепианото, което бе поставено до една от гредите, между две маси. Изглеждаше така, сякаш не са свирили на него от векове, а отгоре му бяха наредени множество мръсни чаши. Стигнаха до стълбището за горния етаж и влязоха в една малка стаичка до подножието му. Миришеше на прах.

— Чакай — заръча барманът, след което си тръгна и затвори вратата след себе си.

Уаксилий скръсти ръце и огледа единствения стол, оставен в помещението. Бялата му боя бе напукана и олющена; не се съмняваше, че ако седне, половината ще остане по панталоните му.

Постепенно свикваше с хората в Дивите земи — ако ще и да не можеше да каже същото за привичките им. Последните месеци, които бе прекарал в преследване на престъпници, за чиито глави имаше обявена награда, му бяха дали да разбере, че сред населението тук все пак се срещаха и добри мъже и жени. Но всички те отказваха да се отърсят от упорития си фатализъм . Нямаха доверие на властите и често отбягваха блюстителите на реда — дори с цената да оставят мъже като Джо Гранита да рушат и грабят на воля. Ако не бяха паричните награди, които железопътните и миньорските компании предлагаха за залавянето на хората като него, никога нямаше да…

Прозорецът потрепери. Уаксилий замръзна за миг, после извади пистолета и разпали малко стомана. Металът го изпълни с остра топлина — като че ли бе изпил нещо прекалено горещо. От гърдите му се стрелнаха множество сини линии, които водеха към най-близките източници на метал. Няколко от тях се намираха точно зад спуснатите капаци на прозореца. Други от лъчите сочеха надолу. Кръчмата явно имаше мазе — нещо необичайно за Дивите земи.

Можеше да Тласне по някоя от линиите, ако искаше — да бутне назад металния предмет, към който водеше. Засега обаче остана вгледан в прозореца — между рамките на двете крила се показа тънък прът, който се издигна нагоре и бутна резето. Стъклата издрънчаха и прозорецът се отвори.

Вътре скочи млада жена, обута в тъмни панталони и с пушка в ръка. Беше слаба, с квадратно лице, стискаше незапалена пура между зъбите си и му изглеждаше бегло позната. Тя се изправи, явно доволна, обърна се да затвори прозореца, и изведнъж го забеляза.

— По дяволите! — възкликна тя, отстъпи назад, като едва не се препъна в бързината, изпусна пурата и вдигна пушката.

Уаксилий също вдигна пистолета си и приготви аломантията си. Искаше му се да беше открил някакъв начин да се защити от патрони. Можеше да Тласка метал, да, но не беше достатъчно бърз да спре куршум — освен ако не Тласнеше самото оръжие, преди да натисне спусъка.

— Ей — каза жената, присвила очи към него над мерника. — Ти не си ли оня тип? Който уби Черния Перет?

— Уаксилий Ладриан — отговори той. — Блюстител на закона под наем.

— Шегуваш се. Така ли се представяш?

— Да. Защо не?

Вместо да отговори, тя вдигна глава от мерника и го огледа внимателно за секунда-две. Най-накрая попита:

— Шалче? Сериозно ли?

— Такъв ми е стилът — обясни Уаксилий. — Ловец на глави, но джентълмен.

— За какво му е на един ловец на глави изобщо да има „стил“?

— Важно е да си изградиш репутация — вдигна брадичка Уаксилий. — Всички престъпници вече имат такава. Името на Джо Гранита е познато надлъж и нашир из Дивите земи. Защо да не се погрижа с мен да бъде същото?

— Защото ще се превърнеш в лесна мишена.

— Заслужава си риска — отвърна той. — Но като стана дума за мишени…

Той махна с пистолета си към пушката ѝ.

— Подгонил си Джо заради наградата — досети се тя.

— Точно така. И ти ли?

Тя кимна.

— Да си я поделим? — предложи Уаксилий.

Тя въздъхна, но свали оръжието.

— Хубаво. Но онзи, който го застреля, ще получи двоен дял.

— Аз смятах да им го предам жив…

— Добре. Така ще имам по-голям шанс да го убия първа — ухили му се тя и ловко се шмугна до вратата. — Казвам се Леси. Значи Гранита наистина е тук някъде, така ли? Виждал ли си го?