Брендон Сандерсон - Отсенки от себе си

— Не, не съм — отговори Уаксилий и се присъедини към нея до вратата. — Попитах бармана за него, а той ме прати тук.

Тя се обърна към него.

— Попитал си бармана?

— Естествено — потвърди той. — Чел съм за това. Барманите знаят всичко, значи… Клатиш глава.

— Всички в тази кръчма принадлежат на Джо, господин Шалче — обясни Леси. — Половината от хората в града му принадлежат, по дяволите! А ти си питал бармана ?

— Мисля, че вече изяснихме този въпрос.

— Поквара! — възкликна тя, открехна вратата и надникна навън. — Как, в името на Гибелта, е успял някой като теб да надвие Черния Перет?

— Е, няма как да е чак толкова зле. Няма как всички в бара да…

Той хвърли поглед през пролуката на вратата и замлъкна. Високият барман не бе отишъл да повика някого. Не — беше застанал насред салона на кръчмата, сочеше към вратата на стаичката и подканяше насъбралите се около него разбойници и апаши да стават и да вадят каквото оръжие имат. Повечето явно се колебаеха, а някои правеха и гневни жестове, но доста вече бяха наизвадили пистолетите си.

— По дяволите — прошепна Леси.

— Да излезем оттам, откъдето влезе? — предложи Уаксилий.

Вместо отговор, тя затвори вратата възможно най-деликатно, след което го бутна настрани и се стрелна към прозореца. Тъкмо когато стисна перваза и понечи да се покатери навън, обаче, някъде наблизо отекна стрелба и от дървената рамка се разхвърчаха трески.

Леси изруга и залегна на пода. Уаксилий се сниши до нея.

— Доста точен стрелец за такова разстояние — изсъска той.

— Винаги ли си толкова наблюдателен, господин Шалче?

— Не, само когато стрелят по мен — отвърна той и надзърна над ръба на перваза, но забеляза поне десетина места, където стрелецът можеше да се е скрил. — Това никак не е на добре.

— Каква възхитителна зоркост, наистина — каза Лесли, докато пълзеше по пода към вратата.

— Имах го предвид не само в очевидния смисъл — поясни Уаксилий и прекоси помещението с патешко ходене. — Как е успял стрелецът да заеме позиция така бързо? Трябва да са знаели , че ще се появя днес. Възможно е всичко това да е капан.

Леси изпсува тихичко, спря до вратата и я открехна отново. Главорезите спореха шепнешком и сочеха нататък.

— Взели са ме насериозно — установи Уаксилий. — Ха! Номерът с репутацията действа. Виждаш ли? Уплашени са!

— Поздравления — отговори тя. — Мислиш ли, че ще ми платят, ако те застрелям?

— Трябва да се качим на горния етаж — каза Уаксилий и погледна към стълбището точно до вратата.

— Каква полза от това?

— Е, като начало — въоръжените мъже, които искат да ни убият, са тук долу. Предпочитам да отида другаде, а и стълбите биха били по-удобна позиция за защита от тази стая. Освен това, може да потърсим прозорец от другата страна на сградата, през който да избягаме.

— Да, ако ти се скача от два етажа височина.

Скоковете не бяха проблем за един Монетомет; Уаксилий можеше да се Тласне от някой метален предмет, докато той пада, и да използва това, за да забави собственото си падане и да се приземи меко. Освен това беше и ферохимик, което му позволяваше да използва металоемите си, за да намали теглото си много повече, отколкото беше сега — да стане толкова лек, че на практика да се носи във въздуха.

За способностите му, обаче, знаеха малцина и той предпочиташе да си остане така. Бе чувал историите, които хората разказваха за невероятните начини, по които се бе спасявал от смъртта, и харесваше загадъчността, която му придаваха. Да, носеха се и слухове, че е възможно да е Металороден, но докато противниците му още не бяха сигурни на какво точно е способен, имаше предимство.

— Слушай, аз ще тичам към стълбите — каза той на жената. — Ако искаш да останеш тук и да си пробиеш път навън с бягство — супер. Тъкмо ще им отвлечеш вниманието от мен.

Тя му хвърли бърз поглед и се ухили.

— Хубаво. Ще го направим по твоя начин. Но ако ни уцелят, ми дължиш питие.

„В нея има нещо познато“, помисли си Уаксилий. После кимна, преброи тихо до три, изскочи през вратата и насочи пистолета си към най-близкия разбойник. Мъжът отскочи, а Уаксилий стреля по него три пъти — и не уцели. Вместо това улучи фортепианото. Прозвучаха три резки тона.

Леси се измъкна от стаята зад него и се втурна към стълбите. Шарената тумба мъже се развикаха изненадано и побързаха да насочат оръжията си към нея. Уаксилий прибра пистолета си — не биваше да пречи на аломантията му, — и Тласна леко по сините линии, които се точеха от него към противниците му. Те откриха огън, но Тласъкът му бе изместил оръжията достатъчно, че да им попречи да попаднат в целта си.