Брендон Сандерсон - Отсенки от себе си

Уаксилий последва Леси нагоре по стълбите, далеч от бурята от изстрели, която се бе разразила в салона.

— Пресвети дяволи — възкликна Леси, когато стигнаха до първата площадка. — Живи сме.

И се обърна към него, леко зачервена.

Нещо изщрака като ключалка в ума на Уаксилий.

— Наистина съм те виждал преди — спомни си той.

— Не си — възрази тя и извърна очи. — Да продължаваме…

— В „Плачещият бивол“! — каза Уаксилий. — Танцьорката.

— О, Боже на Отвъдното — поведе го тя нагоре по стълбите. — Помниш ме.

— Знаех си , че се преструваш. Дори Руско не би наел танцьорка, която е чак толкова некоординирана — независимо колко хубави крака има.

— Може ли да идем да скочим от прозореца вече? — попита тя, като оглеждаше горния етаж за други разбойници.

— Защо беше там? Преследваше някой престъпник с обявена за главата му награда?

— Да, нещо такова.

— И наистина нямаше представа, че ще те накарат да…

— Разговорът приключи.

Двамата се изправиха на площадката на горния етаж и Уаксилий изчака за момент, докато на стената не се появи сянка — някой ги беше последвал. Стреля веднъж по мъжа, който се появи зад тях — отново пропусна, но все пак го накара да отстъпи. От долния етаж се чуваха ругатни и разгорещени спорове. Джо Гранита наистина командваше всички в тази кръчма, но лоялността им към него не беше особено дълбока. Първите няколко, които посмееха да се изкачат по стълбата, почти със сигурност щяха да бъдат простреляни, а на никого не му се искаше особено да поема такъв риск.

Това щеше да спечели на Уаксилий известно време. Леси нахлу в една от стаите и подмина едно празно легло с чифт ботуши, оставени от едната страна. После отвори прозореца, който бе разположен от отсрещната страна на сградата спрямо стрелеца.

Пред тях се простря град Ветрино — самотна на вид групичка магазини и къщи, прихлупени ниско към земята, сякаш в очакване — напразно очакване — на деня, в който железопътната линия ще протегне пръсти чак дотук. Зад скромните постройки се виждаше стадо жирафи, които пасяха мързеливо — единствените животни, които се забелязваха по обширната равнина.

Между прозореца и земята нямаше нищо. Не можеха да се изкатерят и до покрива. Леси погледна предпазливо надолу. Уаксилий пъхна два пръста в уста и свирна рязко.

Не се случи нищо.

Свирна пак.

— Какво, по дяволите, правиш? — настоя да знае Леси.

— Викам коня си — обясни той и подсвирна още веднъж. — Ще скочим на седлото и ще отпрашим.

Тя го изгледа продължително.

— Говориш сериозно.

— Естествено. Упражнявах се.

Една самотна фигура се появи на улицата долу. Хлапето, което следваше Уаксилий.

— Ъ-ъ, Уакс? — подвикна то нагоре. — Унищожителката продължава само да си стои и да пие вода.

— По дяволите — каза Уаксилий.

Леси го погледна.

— Кръстил си си коня…

— Малко прекалено кротка е, ясно? — сопна се той и се покатери на перваза на прозореца. — Реших, че така може да я вдъхновя.

После сви шепи като фуния пред устата си и викна към момчето долу:

— Уейн! Доведи я. Ще скачаме!

— Как ли пък не — възпротиви се Леси. — Да не мислиш, че седлото е вълшебно и някак си ще ни попречи да счупим гръбнака на коня?

Уаксилий се поколеба.

— Е, чел съм, че хората го правят…

— Да, ето още една идея — каза Леси. — Защо не опиташ и да предизвикаш Джо Гранита на дуел на централната улица по пладне?

— Мислиш ли, че ще стане? Ако…

— Не, няма да стане — озъби му се тя. — Никой не прави така. Защото е идиотско. Гибел! Как, по дяволите, си успял да убиеш Черния Перет?!

Останаха втренчени един в друг за момент.

— Ами… — започна Уаксилий.

— О, да му се не види. Хванал си го, докато е бил в кенефа, нали.

Уаксилий и се ухили.

— Аха.

— И си го застрелял в гърба, нали така?

— Влагайки в това цялата смелост и доблест, на които е способен човек в подобна ситуация.

— Аха. Значи все пак има надежда за теб.

Той кимна към прозореца.

— Да скачаме?

— Ами хайде. Защо да не взема да си счупя и двата крака, преди да ме застрелят? Ако е гарга, да е рошава, господин Шалче.

— Мисля, че ще се справим, госпожице Розов Жартиер.

Тя вдигна вежда.

— Ако ще ме кръщаваш според избора ми на аксесоари — уточни той, — значи и аз мога да направя същото.

— Никога повече няма да го спомена — заяви тя, след което си пое дълбоко въздух. — Е?

Той кимна и разпали металите си, за да е готов да я хване и да забави падането им — само толкова, колкото да изглежда, сякаш са оцелели по чудо. Но в същия момент забеляза, че една от сините линии се движи — бледа, но дебела линия, която се точеше към отсрещната страна на улицата.