Брендон Сандерсон: Отсенки от себе си

Уаксилий въздъхна от облекчение.

— О, Хармония. Сигурен бях, че ще ме застреляш.

— Трябваше да го направя — измърмори тя. — Не мога да повярвам, че…

Млъкна рязко, когато от стълбите се чу трополене — шайката разбойници горе най-после бяха събрали смелостта да слязат. Петима-шестима нахлуха едновременно в стаята с пистолети в ръка.

Леси се хвърли към пистолета на поваления телохранител.

Уаксилий премисли бързо ситуацията и направи онова, което му се стори най-естествено: зае героична стойка насред неразборията, опрял един крак на масата. Джо Гранита лежеше мъртъв на земята, двамата телохранители не помръдваха. От продънения таван продължаваше да се сипе фин прашец, осветен от няколкото слънчеви лъча, които се прокрадваха през един прозорец горе.

Бандитите се заковаха на място. Погледнаха към трупа на бившия си шеф, след което зяпнаха Уаксилий.

Накрая свалиха насочените оръжия с израженията на деца, хванати да крадат бисквити от килера. Онези най-отпред се опитаха да отстъпят назад, но се сблъскаха с останалите, така че всички едва успяха да се изнесат нагоре по стълбите в пълна безредица, следвани по петите от явно покрусения барман.

Уаксилий се обърна и подаде ръка на Леси, която му позволи да я издърпа на крака. Погледна след апашите, чиито ботуши трополяха забързано в далечината. Миг по-късно сградата потъна в тишина.

— Ха — обади се тя. — Изненадващ сте като танцуващо магаре, господин Шалче.

— Полезно е да си имаш някакъв номер.

— Аха. Мислиш ли, че и на мен ми трябва такъв?

— Да си измисля такъв беше едно от най-важните неща, които направих, когато дойдох в Дивите земи.

Леси кимна бавно.

— Нямам представа за какво говорим, но ми звучи някак мръсно.

После погледна към трупа на Джо Гранита, който бе вперил безжизнените си очи към тавана и лежеше неподвижно в локва от собствената си кръв.

— Благодаря — обади се Уаксилий. — Задето не ме уби.

— Нищо особено. В края на краищата, щях да го убия така или иначе — заради наградата за главата му.

— Е, съмнявам се, че си планирала да го направиш пред цялата му шайка апаши и то — след като се озовеш хваната в капан в някое мазе.

— Вярно. Доста глупаво се наредих.

— Защо го направи, тогава?

Тя не откъсваше поглед от трупа.

— Заради Джо съм правила много неща, които ми се иска да не бях — но, доколкото ми е известно, никога не съм убивала човек, който не си го е заслужавал. Да убия теб… е, това ми се стори същото като да убия всичко, за което се бориш. Нали се сещаш?

— Мисля, че схващам, да.

Тя потри кървящата драскотина на шията си, с която се бе сдобила, благодарение на една от острите трески на пода, през който пропаднаха.

— Но се надявам следващия път да не потрошиш цялата сграда. Харесвах тази кръчма.

— Ще се постарая — обеща Уаксилий. — Възнамерявам да променя доста неща. Ако не в целите Диви земи, то поне в този град.

— Е — отбеляза Леси, като пристъпи към тялото на Джо Гранита, — сигурна съм, че ако банда зли фортепиана планират нападение над града, вече ще се замислят сериозно — като се има предвид колко те бива с пистолета.

Уаксилий трепна от неудобство.

— Значи… видя, а.

— Рядко съм ставала свидетел на подвизи като този — заяви тя, коленичи и започна да пребърква джобовете на Джо. — Три изстрела, три ноти, нито един повален противник. За това е необходим талант. Може би ще е добре да прекарваш по-малко време в усъвършенстване на разни номера и повече — с пистолета си.

— Ето това вече прозвуча мръсно.

— Радвам се. Никак не обичам, като прозвуча двусмислено, без да съм искала — усмихна се тя, извади портмонето на Джо и го подхвърли във въздуха.

През дупката в тавана над тях се подаде конска глава, последвана от по-малка, момчешка, на която се мъдреше едно прекалено голямо бомбе. Откъде го беше изровил?

Унищожителката изцвили за поздрав.

— Естествено, че тъкмо сега ще се наканиш да дойдеш — каза Уаксилий. — Тъп кон.

— Всъщност ми се струва — възрази Леси, — че решението да стои далеч от теб по време на престрелка я прави доста умен кон.

Уаксилий се усмихна и ѝ протегна ръка. Тя я хвана, а той я придърпа към себе си. След това ги изтегли от осеяната с отломки стая по един лъч синя светлина.

Уинстинг се усмихна на себе си, докато наблюдаваше залеза на слънцето. Идеалната вечер, в която да се продаде на търг.