Патрик Ротфусс - Музиката на тишината

И тогава Аури започна да се дави. Устата й се напълни с вода и тя усети, че се задушава. Но дори в този момент, в който водата нахлуваше в носа и гърлото й, Аури най-много се боеше да не изпусне хлъзгавото нещо и то да потъне в непрогледните дълбини. Загубата на Фоксен беше нещо лошо. Без него щеше да остане сляпа и сама в мрака. Да се дави за глътка въздух, приклещена от тези тръби, също беше ужасно. Но никое от двете не беше неправилно. Просто нямаше как да остави металното нещо да се изплъзне. Беше немислимо. Беше толкова грешно, че самата мисъл за това я изпълваше с ужас.

Сега, когато косата й беше развързана, тя се носеше във водата около нея като облак дим. Ръката й сграбчи познатата и утешителна извивка на една тръба. Тя се издърпа нагоре, сграбчи следващата и следващата. Стискаше зъби, давеше се, изтегляше се и сграбчваше.

Аури изскочи над повърхността, като се опитваше да изплюе водата и да си поеме дъх, сетне отново потъна под нея.

Миг по-късно отново успя да се измъкне навън. Този път се хвана за ръба на басейна със свободната си ръка.

Тя изтегли нещото от водата и то се удари със звън в каменния под. Беше блестящо медно зъбно колело, голямо колкото поднос. Беше доста по-дебело от палеца й. Имаше дупка по средата, девет зъба и едно празно, нащърбено място там, откъдето много отдавна се беше отчупил десетият.

Беше изпълнено с познание, любов и чистота. Беше прекрасно.

Аури се усмихна и изкашля на камъните половината от водата, с която се беше нагълтала. Сетне се извърна встрани и се изкашля отново, като внимаваше да не опръска бляскавото медно колело.

Изкашля се още веднъж, напълни устата си с вода и я изплю обратно в басейна. Медното зъбно колело лежеше самотно като сърце на студения каменен под на Жълтата дузина. От светлината, която го озаряваше отгоре, повърхността му блестеше като злато. Приличаше на парченце от слънцето, извлечено от дълбините на басейна.

Аури се изкашля още веднъж и потръпна. Сетне протегна ръка и го пипна с един пръст. Усмихваше се, докато го гледаше. Устните й бяха посинели. Цялата трепереше. Сърцето й беше изпълнено с радост.

След като излезе от водата, Аури впери поглед в дъното на басейна в Дузината. Въпреки че нямаше причина да очаква нещо подобно, тя се надяваше да зърне как Фоксен леко се носи по повърхността.

Нищо.

Лицето й стана сериозно. Замисли се дали да не се върне обратно. Но не. Три пъти. Така стояха нещата. Ала мисълта за това, че ще изостави Фоксен в мрака, беше достатъчна да отвори една тънка, едва забележима пукнатина в сърцето й. Да го изгуби след толкова време…

В този момент Аури съзря някакъв проблясък дълбоко под повърхността. Сияние. Светлинка. Тя се усмихна. Фоксен приличаше досущ на гигантска пърхаща светулка, докато бавничко си проправяше път между преплетените тръби.

В продължение на пет тягостни минути тя наблюдава как бутилката на Фоксен подскача и се носи, докато най-сетне изплува на повърхността като патенце. Тогава тя го взе в ръце и го целуна. Притисна го до гърдите си. О, да. Определено си заслужаваше всичко да се прави както трябва.

Първо най-важното. Аури извади Фоксен от бутилката и я остави при другите в нишата в стената. Сетне се отправи към Камбаните и се изплакна в развълнуваната вода. Изкъпа се, като използва тъничкото си останало парченце от калъпа сапун, ухаещо на канелен цвят и лято.

След като се насапуниса, изтърка се и си изми косата, Аури се гмурна в безкрайните черни води на Камбаните и се изплакна още един, последен път. Нещо под повърхността се отърка в нея. Нещо хлъзгаво и масивно се притисна с цялата си тежест към крака й. Това не я притесни. Каквото и да беше, то беше на мястото си, точно както и тя. Нещата бяха точно такива, каквито трябваше да бъдат.

От чистото й тяло капеше вода и Аури се захвана да изстисква косата си, докато отиваше към Десетките. Това не беше най-прекият път, но би било непристойно от нейна страна да мине през Мрачините в цялата си розова голота. Дори така по дългия път босите й крака не след дълго зашляпаха по каменния под на Пекарната. Тя сложи Фоксен на издадена тухла в стената, защото той не обичаше жегата.

Дебелите стоманени тръби покрай стената на тунела днес бяха твърде горещи, за да се застане близо до тях, а стените и подът също се бяха нагрели до краен предел. Аури бавно се завъртя в кръг, като пазеше голото си тяло от нажежените до червено, тихо ревящи тръби. Едва няколко мига по-късно въздухът вече беше изсушил кожата й, бухнал нежните й коси и беше разтопил ледените тръпки от костите й.