Патрик Ротфусс: Музиката на тишината

Най-сетне и последните тръпки от студа отшумяха. Рибките продължаваха да се въртят в корема й, но усмивката й беше искрена и нетърпелива. Златистият слънчев лъч се забиваше право в басейна — прав, светъл и решителен като копие.

Аури си пое дълбоко дъх, сетне го изпусна и размърда пръстите на краката си. Отново си пое дълбоко дъх и този път го изпусна съвсем бавно.

Пое си дъх за трети път. Сетне стисна с едната си ръка гърлото на бутилката, в която стоеше Фоксен, пусна се от студения каменен ръб на басейна и се гмурна под водата.

Светлината пронизваше водата под съвършен ъгъл и Аури съвсем ясно видя първата плетеница от тръби. Пъргава като зеленушка, тя се обърна и умело се запровира между тях, без да ги докосва.

Малко по-надолу се намираше втората плетеница. Тя се оттласна с крак от стара желязна тръба, така че да продължи да се спуска надолу, сетне се придърпа към един кран със свободната си ръка, смени скоростта си и се шмугна през тясното пространство между две медни тръби, дебели колкото китката й.

Колкото по-надолу се спускаше, толкова повече избледняваше слънчевият лъч, така че накрая остана да сияе само синьо-зелената светлинка на Фоксен. Но тук неговото сияние беше приглушено от сламата, водата и дебелото зелено стъкло. Аури оформи устните си точно като буквата „О“ и бързо изпусна две балончета въздух. Налягането се увеличаваше със спускането надолу, а наоколо се очертаваха смътни форми. Стар мост, килната скала, дървена греда — древна и обвита във водорасли.

Протегнатите пръсти на Аури стигнаха до дъното преди погледа й. Тя се зае да опипва невидимата повърхност на гладкия каменен под на басейна. От ляво надясно. От дясно наляво. Бързо, но предпазливо. Понякога на дъното имаше остри неща.

В този момент пръстите й напипаха нещо продълговато и гладко. Пръчка? Тя го пъхна под мишницата си и се остави на водата да я издигне обратно към далечната светлина. Свободната й ръка докосваше познатите тръби, използваше я да се придърпва и направлява през извивките и сенките на подводния лабиринт. Аури почувства лека болка в дробовете си и докато се издигаше, изпусна една тънка струйка въздушни мехурчета.

Лицето й се показа над повърхността близо до каменния ръб на басейна и тя успя да разгледа откритието си на ярката златиста светлина: беше гладка бяла кост. Дълга, но не от крак. Ръка. Главна осева кост. Тя прокара пръст по дължината й и напипа една издадена ивичка, описваща кръг, което означаваше, че на това място костта е била счупена, а сетне е зараснала. Тя беше цялата в красиви сенки.

Аури се усмихна и я остави настрани. Сетне си пое дъх три пъти, бавно и дълбоко, стисна здраво Фоксен и отново се потопи в басейна.

Този път кракът й се заклещи между две от тръбите на втората плетеница. Лошо. Тя се намръщи, започна да се дърпа и за няколко секунди успя да се освободи. Изпусна наведнъж половината въздух от дробовете си, ритна с все сила и като камък се понесе към тъмнината на дъното.

Въпреки първоначалното затруднение този път находката се появи от само себе си. Пръстите й напипаха странните очертания на някакъв предмет още преди да стигне до дъното. Нямаше никаква представа какво е. Нещо заплетено и едновременно метално, гладко и твърдо. Тя го притисна до гърдите си и се отправи към повърхността.

Този път не искаше да пъхне находката под мишницата си, защото се страхуваше да не изгуби някоя част от нея по пътя. Затова намести бутилката на Фоксен в свивката на лакътя си и започна да се придърпва нагоре с лявата ръка. Чувстваше се добре, беше стабилна и излезе на повърхността, без дори да й се налага да изпусне останалите въздушни мехурчета.

Аури разплете находката си на ръба на басейна: стар колан със сребърна катарама, която беше толкова потъмняла, че приличаше на въглен. Разлистена клонка, на която имаше един озадачен охлюв. И накрая, но не и по важност — тънък ключ, дълъг почти колкото показалеца й, който висеше на прогнила връв, заплетена в клонката.

Аури целуна охлюва и му поднесе извиненията си, а след това пусна клонката обратно във водата, където й беше мястото. Кожата на колана беше в окаяно състояние, но само с едно леко дръпване Аури успя да откачи от него сребърната тока. Така беше най-добре за всички.

Тя се държеше за каменния ръб на басейна, а през тялото й на равни интервали преминаваха тръпки. Спускаха се от раменете към гърдите й. Розовите й устни бяха побледнели, със синкави оттенъци.