Патрик Ротфусс - Музиката на тишината

Аури взе Фоксен и заслиза по безименните стъпала, мина през Колата и Кръмбълдън и се върна чак до Покривалото. Наля си прясна вода. Изми си лицето, ръцете и краката.

След това се почувства много по-добре. Усмихна се и реши да хукне право към Девлинг. Не беше ходила там от толкова много време, че беше закопняла за аромата на топла земя. За близостта на стените.

Тичайки леко на пръсти, Аури премина с танцова стъпка през Рубрик, като се шмугваше под тръбите. С подскоци претича през Горите, като от време на време се залюляваше на износените подпорни греди, придържащи надвисналия покрив. Накрая стигна до издута дървена врата.

Влезе вътре и вдигна Фоксен високо над главата си. Подуши въздуха. Усмихна се. Знаеше точно къде се намира. Всичко си беше на мястото.

На втория ден Аури се събуди сред тишината на съвършения мрак.

Значи беше ден за обръщане. Ден за вършене. Добре. Толкова много неща трябваше да се свършат, преди той да пристигне. Аури далеч не беше готова.

Тя събуди Фоксен и сгъна одеялото си, като внимаваше краищата му да не се докоснат в пода. Огледа се и видя, че кутията, листото и лавандулата са добре. Леглото също. Всичко беше такова, каквото трябва да бъде.

Три пътя водеха навън от Покривалото. Коридорът беше за друг път. Портата беше за днес. Вратата беше от дъб и с железен обков. Аури не погледна натам.

Каменната фигурка и ивицата дантела си бяха намерили мястото в Порт. Смелото кристалче беше доволно в шкафа за вино. Костта и лененото чувалче се чувстваха толкова добре, сякаш бяха прекарали там последните стотина години. Старата черна катарама се беше настанила твърде близо до смолата, но това бързо беше поправено. Аури я побутна леко встрани и се погрижи за мирното им съжителство.

Тя се огледа и въздъхна. Всичко беше както трябва, освен голямото медно зъбно колело. То продължаваше да я безпокои.

Тя взе кристалчето и го постави до зъбното колело. С това не само не постигна нищо, но и разстрои кристалчето. Смелостта му стигаше за десетима, но мястото му не беше на масата в ъгъла. Тя бързо му се извини с целувка и го върна на мястото му в шкафа за вино.

Вдигна с две ръце тежкото зъбно колело и го занесе в Покривалото. В интерес на истината това беше немислима постъпка, но тя вече беше изчерпала всички останали възможности. Постави го на малката каменна полица на стената, точно срещу леглото си. Наклони го така, че мястото на липсващия зъб да сочи право към тавана. Все едно колелото се протягаше нагоре с възкъсите си дебели ръчички.

Тя отстъпи крачка назад, погледна го и въздъхна. Малко по-добре. И все пак това не беше истински правилното му място.

Аури си изми лицето, ръцете и краката. Нейното тънко парче сапун ухаеше на слънце и това извика усмивката й. Сетне облече втората си най-любима рокля, защото джобовете й бяха по-подходящи. Все пак беше ден за обръщане.

Тя отиде в Порт и преметна през рамо ленената си чанта за находки, като сложи няколко неща в нея. Сетне плътно натъпка джобовете си. Преди да потегли, хвърли един поглед назад към Покривалото и медното зъбно колело. Но не. Ако искаше да дойде, да се беше задоволило с мястото си в Порт. Какво надуто нещо.

Тя отиде във Ван и се стресна, когато видя, че огледалото е неспокойно. Тревожно дори. Това далеч не беше най-обещаващото начало на деня. Но само глупак би пренебрегнал лековерно подобно нещо. А Аури не беше никак лековерна.

Освен това огледалото беше тук от доста време и тя добре познаваше хитринките му. Искаше да го преместят, но преди това да го успокоят. Имаше нужда от утеха. От нежност. Искаше да бъде покрито. Затова, въпреки че все още не се беше сресала, Аури взе Фоксен и пое надолу по дългия път към Колата. С бавни стъпки се приближи до новооткритата врата, докато оглеждаше стенописите на тавана.

Тя се спря за малко в салона и се огледа. Мъничкото неправилно нещо все още беше там, като заседнало между зъбите зрънце. Нямаше да я притеснява толкова, ако всичко останало в стаята не беше почти съвършено.

Но понякога нещата не бива да се насилват. Аури знаеше това от опит. А и първо трябваше да се оправи с огледалото. С други думи, трябваше да го покрие. Затова пое нагоре по безименните стъпала, като подскачаше от камък на камък и внимаваше да не стъпва върху несигурните места. Сетне се провря през срутената стена и влезе в Тръмното.

Когато се озова там, отвори чекмеджето на гардероба. Не докосна чаршафите, а вместо това пъхна ръце в джобовете си. Напипа гладките ръбчета на смелото кристалче. Не. Пръстите й се плъзнаха по меките извивки на добрата каменна фигурка. Не. Плоският черен камък? Не.