Майкл Салливан - Розата и бодилът

— Престани! — извика Ариста. Тя единствена не се бе присъединила към възторжения им кикот. — Не виждаш ли, че той не умее да си служи с меч? Дори не знае как се язди кон. Той е слуга. През живота си единствено е цепил дърва и е носил вода.

— Просто се забавлявах.

— На теб може и да ти е било забавно. — Девойката посочи към Ройбън. — Но той наистина си мисли, че възнамерявате да ме нараните. Той не си играе.

— Наистина ли? В такъв случай изпълнението му беше жалко. Всемогъщи Марибор, защо са изпратили този пън с теб? Някой истински разбойник щеше да го убие с първия си удар и вече щеше да обмисля какъв откуп да изиска за теб.

Ариста се намръщи.

— Ако бяхте истински разбойници, вече да сте се нагълтали с праха на Тамариск. Още щяхте да плюете пръст.

— Съмнявам се — каза останалият на седлото.

— Така ли? — Девойката плавно се приведе напред и прошепна нещо в ухото на жребеца си. Животното се стрелна от място и полетя като мълния обратно към града.

— След нея! — нареди конникът и сам препусна подире й.

Рошавото момче подхвърли меча на Ройбън и се отправи към животното си. Братът последва примера му. Двамата също препуснаха подир принцесата и приятеля си. Ариста, вярна на обещанието си, вече се откъсваше далеч напред.

Само след секунди Ройбън остана сам. Единствената му утеха бе, че принцесата не бе заплашена. Очевидно Ариста познаваше тези тримата, което само подсилваше унижението му. Той бе надвит от по-малък противник, който го бе направил за смях. А най-болезнен бе фактът, че това се бе случило пред очите на принцесата, на която се бе наложило да го защитава.

Не виждаш ли, че той не умее да си служи с меч? Дори не знае как се язди кон. Той е слуга. През живота си единствено е цепил дърва и е носил вода.

Хилфред остана неподвижен, загледан в залязващото слънце и в облаците, които се движеха в небето като сценичен пейзаж. По бузите му не спираха да се стичат сълзи.

Макар да бе отнасял много бой, той нито веднъж не бе плакал. Бе привикнал към болката и наскърбленията. Но това бе различно. Ройбън винаги беше подозирал, че е безполезен; сега бе получил недвусмислено доказателство. Искаше му се тримата — които и да бяха те — да го бяха убили. Така поне нямаше да му се налага да живее със срама.

Той обърса лице и се огледа. С наближаването на нощта над реката започваха да се събират мъгли; из полята започваха да изникват светлините на ферми. Меланхолия си беше отишла — или бе последвала другите коне, или сама бе разбрала, че е време да се прибира в конюшнята.

Ройбън Хилфред прибра дадения му меч в ножницата и пое обратно.

Обратният път го изтощи. Той намина през конюшнята за проверка, където откри, че Меланхолия и Тамариск са настанени в отделенията си.

Събитията от днешния ден го бяха изтощили: побоят, съкрушителното унижение, следобедната работа и връщането пеш. Въпреки това на двора той поспря, за да погледне към кулата.

Красивият есенен ден се бе превърнал в противна нощ на приближаваща се зима. Пълнолунието си бе довело пронизващ вятър, за да струпа облаци пред себе си. Клони размахваха вещерски пръсти към небето в опит да остържат покривалото. Откъсналите се листа притичваха по земята. Под вихрушките на мрачния студ факлите трепереха.

По жътва нощите винаги придобиваха плашещо усещане. Някакво загатване за смърт присъстваше почти недоловимо; много скоро снеговете щяха да загърнат чаршаф върху трупа.

А прозорецът на кулата оставаше тъмен.

Споходи го познатата смесица чувства — облекчение и известно разочарование.

В спалните помещения го посрещна разногласно хъркане. Свалените да се проветряват ботуши размесваха миризмата си с вонята на пот и прокиснала бира.

Ройбън и баща му разполагаха със собствена стая, макар и малка. По-рано тя бе представлявала килер, а в килерите обикновено никой не поставя две легла и маса. Баща му бе получил привилегията да спи в отделно помещение като награда за вярната си служба.

Баща му още не си беше легнал.

— Вечерял ли си? — попита той.

Никакви въпроси относно забавянето му. Ричард никога не питаше, което в последно време Ройбън бе започнал да намира за странно.

Баща му се бе разположил върху своя креват. Бе свалил ботушите, колана, ризницата и униформата си. Трите кесии, които неизменно носеше със себе си, бяха положени близо до леглото. Ройбън знаеше, че една от тях съдържа монети, а другата крие точило: за съдържанието на третата нямаше представа.