Майкл Салливан - Розата и бодилът

Извън града принцеса Ариста ускори хода си. Неговата кобила продължи с неприятно подскачане, накарало връчения му от Иън меч да трополи по бедрото му. Както бе казал конярят, жребецът на принцесата не вървеше в тръс. Тамариск пристъпваше с величие, целящо да избегне изцапването на подковите му.

Хилфред започваше да се чувства по-уверен на седлото. Едновременно с тази му увереност се зараждаше и усмивка. Той бе останал сам с нея, далеч от Елисън и Трите злини, яздеше кон, а на пояса му висеше меч. Така трябваше да живее един мъж. Така щеше да изглежда всеки един ден от живота му, ако се бе родил благородник.

Но ориста бе отредила на Ройбън да поеме по стъпките на баща си и да се присъедини към войниците на краля. Службата му щеше да започне с пост някъде на стената или на крепостната порта, а с течение на времето (и малко късмет) щеше да го отведе сред по-високите рангове. Ричард Хилфред бе сержант от кралските телохранители: един от людете, отговорни за безопасността на владетеля и семейството му. Подобна длъжност определено носеше предимства: например позволяваше на необучен син да получи гарантирано място. В мирно време войниците си живееха добре. Но до този момент Ройбън не бе видял нищо добро в замъка Есендън.

Само след седмица щеше да настъпи рожденият му ден, когато юношата щеше да нахлузи червено-златната униформа. Пак щеше да остане най-млад и най-слаб, но поне повече нямаше да се набива на очи, а щеше да има свое място. Макар че въпросното място не включваше гърба на расов кон. Колко по-хубав бе рицарският живот, свързан със свободно кръстосване на пътищата, търсене на приключения и сдобиване със слава. Не, подобно бъдеще очакваше оръженосците — като наказание за всички онези откраднати ябълки и за побоите, които му бяха нанесли.

Имаше голяма вероятност тази случка да се окаже най-голямото събитие в живота му. Времето бе удивително — късен есенен следобед под синьо небе, чийто ясен оттенък се вижда обикновено само през зимата. Много от дърветата все още запазваха листата си и създаваха илюзията, че са обвити в пламъци, но са били замразени навреме. Сред полята се издигаха плашила с тиквени глави, пазещи класовете.

Дори въздухът бе някак по-сладък.

На пътя принцесата обърна глава.

— Дали някой може да ни види сега, Хилфред?

— За кого става въпрос, Ваше Височество? — попита той. Остана изумен, че гласът му прозвуча нормално.

— Не зная. Всеки, който се е загледал… пазачите върху стената. Или някой, който си е оставил гоблена, за да наднича от прозорците на кулата…

Юношата също погледна назад. Дърветата и хълмовете скриваха града.

— Не, принцесо.

Ариста се усмихна.

— Отлично. — Тя се притисна към шията на жребеца и цъкна с език. Животното се стрелна напред.

Ройбън бе принуден да я последва, вкопчил се в седлото с две ръце. Меланхолия полагаше героични усилия да не изостава, само че в случая желанието само по себе си не беше достатъчно: една деветнадесетгодишна кобила не можеше да се мери със седемгодишен маранонски бегач. Принцесата скоро изчезна напред и Меланхолия забави ход до обикновен вървеж. Хълбоците й трепереха уморено. Увещанията на Ройбън не помагаха. В един момент той също се примири и въздъхна, безпомощно загледан напред.

Можеше да изостави кобилата и да продължи преследването тичешком: в този момент той бе по-бърз от животното си. Какво ли щеше да стане, ако принцесата паднеше?

Да можеше Меланхолия да препуска с бързината на сърцето му…

При преодоляването на следващото възвишение от пътя той отново видя принцесата. Ариста бе спряла пред Граничния мост, получил името си заради разположението си между кралство Меленгар и съседното кралство Уорик. Девойката също го забеляза, но не помръдна.

При вида й паниката го напусна. Нищо не я заплашваше. Сега вече Ройбън бе сигурен, че именно това е най-щастливият момент от досегашния му живот.

В този момент принцесата изглеждаше по-красива от всякога. Тя седеше изправена в седлото, полите на роклята й се бяха разстлали по тялото на жребеца. Сянката й бе протегната назад, към Хилфред, а лъчите на слънцето трептяха по гривата на коня и плата на одеждата със същата игривост, с която докосваха и повърхността на реката. Този миг представляваше подарък — чудо, което бе почти невъзможно за осмисляне, какво остава за описване. Да остане насаме с Ариста Есендън сред лъчите на залязващото слънце, въоръжен с меч и яхнал кон като истински рицар — това бе ненадмината мечта.