Майкл Салливан - Розата и бодилът

И разговарят с мен? Откога?

Ройбън не отговори веднага.

— Да.

Дилс се усмихна още по-широко.

— Така си и знаех. Предполагам, че нямаш особен опит?

— Кой ще вземе да тренира с конярче? — заяви дъвчещият Хорацио.

— Именно. — Дилс погледна към небето. — В хубав есенен ден като този е срамота човек да стои вътре. Помислих си, че би искал да научиш някои неща.

Всеки от тримата бе въоръжен с дървен тренировъчен меч. Хорацио носеше и допълнително оръжие, заради което бреме очевидно чувстваше нужда да се подкрепя с ябълката.

Това не може да се случва наистина. Ройбън внимателно се взираше в лицата им, за да открие загатването за шега. Дилс изглеждаше наскърбен от недоверието му, а Уилърд подбели очи:

— Помислихме, че би искал да опиташ рицарски шлем. Нали никога не си слагал такъв. Смятахме, че ще ти хареса.

Ройбън забеляза Елисън, старши оръженосец, да присяда на ръба на кладенеца, за да наблюдава развитието.

— Забавно е. Ние вече се редувахме. — Дилс отново бутна шлема към недоверчивия. — С подплънките и шлема не усещаш нищо.

А Уилърд се намръщи:

— Просто се опитваме да бъдем любезни. Не се дръж така.

Колкото и нелепа да му се струваше ситуацията, Ройбън не виждаше злонамереност в очите им. Сега и тримата му се усмихваха по начина, по който се бяха обръщали и един към друг — с небрежни и неприкрити жестове.

Той започна да разбира. Изминалите три години бяха намалили удоволствието, което останалите извличаха от тормоза над него. Ролята на единствен техен връстник, който не е благородник, го бе превърнала в подразбираща се цел, само че времената се бяха променили; всички растяха. Настоящата им поява представляваше предложение за мир. А тъй като Ройбън не се бе сприятелил с никого през цялото това време, в случая не можеше да си позволи взискателност.

Юношата повдигна шлема (натъпкан с парцали) и го нахлузи. Дори и въпросното натъпкване не можеше да промени факта, че шлемът е прекалено голям — той седеше на главата му като кофа. Тъй като до този момент Ройбън не бе докосвал никакви доспехи, нямаше как да разбере тази необичайност.

Баща му трябваше да се е заел с подготовката му, само че никога не намираше време. Това също допринасяше за примамливостта на предложението, отправено от тримата оръженосци — примамливост, която бе надвила подозренията му. Това беше неговият шанс да научи поне малко за сраженията. До рождения му ден оставаше само седмица: щом навършеше шестнадесет, той щеше да стане част от стражата на замъка. И малкото подготовка гарантираше изпращането на най-неприятните постове. Щом оръженосците наистина възнамеряваха да му помогнат, и малкото научено щеше да му бъде от полза.

Тримата му помогнаха да нахлузи предпазните подплънки — оказали се неочаквано затруднение за маневреността му — а Хорацио му връчи допълнителния дървен меч.

Тогава започна побоят.

Три дървени меча се стовариха върху главата му. Металът и натъпканите парцали погълнаха по-голямата част от ударите, но не всички: вътрешността на шлема имаше груби, стърчащи ръбове, които бодяха челото, бузата и ухото му. Тясното забрало не му позволяваше да вижда почти нищо и обезсмисляше опитите му да се защити със собственото си оръжие. Смехът долиташе до него приглушен. Пореден удар изби меча от ръцете му, друг го принуди да коленичи. Подир това ударите заваляха с истинско ожесточение върху свилия се на кълбо младеж.

Най-накрая ударите започнаха да се забавят и спряха. Ройбън чу уморено дишане, примесено с още смях.

— Прав беше, Дилс — потвърди Уилърд. — Торньо наистина се оказа много по-добро чучело.

— Само в началото. Чучелото не се свива на земята като момиченце. — Старото презрение се бе завърнало в гласа на Дилс.

— Но пък трябва да признаеш, че чучелото не скимти, когато го халосаш.

— Аз ли съм единственият жаден? — запъхтяно се осведоми Хорацио.

Чул отдалечаването им, Ройбън си позволи да се отпусне и да диша по-спокойно. Челюстта му все още бе скована от стискането на зъби, а цялото тяло го болеше. Още няколко мига той остана неподвижен. Шлемът представляваше бариера, отвъд която бе останал светът; по тази причина юношата се страхуваше да го свали. Подир няколко минути смехът им престана да долита: тримата не само се бяха отдалечили, а и им беше омръзнало да му обръщат внимание — поне за момента. През процепите на забралото личаха жълти и оранжеви листа, които се поклащаха на вятъра. Едно изместване на погледа показа, че Трите злини си наливат вода от кладенеца и се разполагат край количката с ябълки. Един от тях раздвижваше дясната си ръка, за да отпусне мускулите.