Майкл Салливан - Розата и бодилът

Тропотът на копита стъпка святостта на момента.

Трима конници изскочиха изсред дърветата от лявата му страна. Изглеждаше, че ще се сблъскат с него: едва в последния момент те промениха посоката си и прелетяха край него с развети плащове. Меланхолия се подплаши от неочакваната поява и на свой ред препусна. Дори и опитен ездач би се затруднил в оставането си върху седлото при подобни обстоятелства. А Хилфред, който не разполагаше с никакъв опит, се строполи на земята още в първия миг.

Той се изправи на крака. Непознатите бяха достигнали принцесата и я бяха обградили, надаващи възторжен смях.

Ройбън все още не бе зачислен на служба, но Иън не му бе връчил меч безпричинно. Численото превъзходство на непознатите нямаше значение. Нямаше значение и почти нулевата му способност да размахва меч.

Той изтегли оръжието и се затича към тях.

— Не я закачайте! — изкрещя юношата при приближаването си.

Смехът утихна.

Двама от непознатите слязоха на земята и едновременно изтеглиха мечовете си. Металът на оръжията им пламна под спускащото се слънце. В този момент Ройбън осъзна, че има насреща си момчета, три или четири години по-малки от него самия. Двамата споделяха видима прилика, очевидно ставаше дума за братя. А оръжията им бяха необичайни — не приличаха на късите и широки мечове от стражата на замъка, нито на мечовете на оръженосците. Те стискаха дълги и тънки остриета с украсени предпазители.

— Той е мой — каза по-едрият. Ройбън се чувстваше късметлия: останалите двама не показваха намерение да се намесват.

Ще защитя принцесата от тези негодници, пък дори и да са деца. Пред очите й ще се сражавам за честта й и ще я защитя. Моля те, Марибор, не ми позволявай да се проваля, само не и този път!

Момчето се приближи небрежно, с което определено изненада Ройбън. То бе по-ниско от него с почти половин педя. Освен това бе изключително гърчаво и вятърът, който му вееше в гръб, непрекъснато завираше перчема му в очите. Освен това то се усмихваше.

Достигнал обсега на оръжията, младият разбойник спря и отново удиви Ройбън, покланяйки се. Подир това размаха оръжие, което мелодично разсече въздуха, и зае бойна поза, прибрал свободната си ръка зад гърба.

В следващия миг момчето се хвърли в атака.

Бързината му бе плашеща. Върхът на оръжието му разсече гърдите на Ройбън, ограничавайки разкъсването си единствено до одеждата. Хилфред залитна назад. Момчето отново го притисна. То пристъпваше по странен начин, какъвто юношата не бе виждал до този момент. Движенията му бяха плавни и грациозни, повече подобаващи на танц.

Ройбън замахна с меча.

Противникът му не помръдна, дори не си направи труда да отразява атаката. Само се изсмя, защото замахът профуча на два пръста от него.

— И вързан бих могъл да застана, а ти пак не би ме уцелил. Дамата е трябвало да си намери по-умел защитник.

— Това не е дама, а принцесата на Меленгар! — кресна Хилфред. — Няма да ви позволя да я нараните.

— Тъй ли? — Момчето погледна през рамо. — Чухте ли? Хванали сме принцеса.

Аз съм идиот. На Ройбън му идеше да обърне острието на меча срещу себе си.

— Ние нямаме намерение да я нараняваме — продължи младият му противник. — Аз и останалите разбойници ще я ограбим, ще й прережем гърлото и ще хвърлим повлеканския й труп в реката!

— Престани! — извика Ариста. — Ставаш жесток!

— Нищо подобно — отбеляза онзи, който бе останал на седлото си. Той бе вдигнал качулката на наметалото си и лицето му бе скрито в сенки. — Просто се държи глупаво. Аз предлагам да я задържим за откуп и да поискаме злато, равно на теглото ни!

— Отлична идея — одобри по-младият от братята. Той бе прибрал оръжието си и в момента протягаше парче сирене към останалия на седлото. Онзи прие и отхапа.

— Само през трупа ми — решително заяви Ройбън, с което стана причина смехът да се възобнови.

Хилфред замахна отново. Противникът му отрази удара, вперил поглед в лицето му.

— Това беше малко по-добре. Поне имаше вероятност да ме удариш.

— Моувин, престани! — изкрещя принцесата. — Той не знае кои сте!

— Именно! — възкликна фехтовчикът и за пореден път се изсмя. — Тъкмо това прави нещата толкова удивителни.

— Казах да го оставиш! — настоя принцесата и насочи коня си напред.

Без да прекъсва смеха си, момчето замахна към Ройбъновите нозе. Хилфред нямаше представа как да отрази удара, просто по инстинкт насочи острието надолу и отдръпна крака. Тази комбинация доведе до загубата на равновесие и той залитна напред, изтървавайки меча си. При изправянето си осъзна, че момчето е въоръжено и с неговото острие. Тримата отново се смееха.