Майкл Салливан - Розата и бодилът

— Тамариск ли да оседлая, Ваше Височество? — попита Иън откъм главния вход на конюшнята.

— Разбира се. Денят е прекрасен. Тамариск обича да препуска сред хладно време.

— Кралицата ви помоли да не пускате Тамариск в галоп.

— Тръсът е изнервящ.

Иън я погледна със съмнение.

— Тамариск е маранонски кон за езда, Ваше Височество. Той не върви в тръс, а в раван.

— Харесва ми да усещам вятъра в косите си. — В гласа й се долавяше оттенък на инат, който накара Ройбън да се усмихне.

— Майка ви би предпочела…

— Ти коняр ли си, или бавачка? Да зная да кажа на Нора, че вече не се нуждаем от услугите й.

— Простете, принцесо, но майка ви…

Тя подмина коняря и влезе вътре.

— Момче! — извика принцесата.

Ройбън повдигна очи. Тя гледаше право към него.

— Можеш ли да оседлаваш?

Хилфред успя да кимне.

— Приготви ми Тамариск. Искам страничното седло с велурената седалка. Знаеш ли за кое говоря?

Той отново кимна и скочи да изпълни заръката. С треперещи ръце свали седлото от поставката.

Тамариск бе великолепен дорест жребец от кралство Маранон. Тези коне бяха пословични с чистата си порода и отличното обучение. Никое друго ездитно животно не бе в състояние да им съперничи. Сигурно тези им качества кралят бе изтъкнал пред съпругата си, обосновавайки избора си на подарък за рожден ден. А пред принцесата несъмнено бе отбелязал бързината им.

— Къде ще ходите? — попита Иън.

— Възнамерявам да се разходя до Граничния мост.

— Това е прекалено далече, принцесо.

— Татко ми подари този кон, за да го яздя, а не да го развеждам из градината и да го угоявам с бучки захар.

— В такъв случай ще ви придружа — настоя конярят.

— Твоето място е тук. А и кой ще вдигне тревога, ако не се върна?

— Щом не искате да ме вземете, ще изпратя Ройбън с вас.

— Кого?

Юношата застина.

— Ройбън. В момента той оседлава коня ви.

— Не искам някой да ме придружава.

— Ще трябва да вземете или него, или мен. В противен случай веднага ще отида при майка ви.

— Хубаво. Ще взема… как каза, че му е името?

— Ройбън.

— Ройбън? Няма ли си фамилно име?

— Хилфред.

Принцесата въздъхна.

— Ще взема Хилфред.

През живота си Ройбън никога не бе възсядал кон, само че нямаше никакво намерение изтърси истината. Евентуалните опасности от ездата не го притесняваха, боеше се единствено да не се изложи пред нея.

Тъй като познаваше всички коне добре, той си избра Меланхолия, старичка черна кобила с бяло петно върху лицето. Името й подхождаше на темперамента й — отношение, породено от възрастта. Нея подготвяха за децата, които искаха да пояздят истински кон, или за достолепните благородни дами. И въпреки това сърцето на юношата биеше оглушително. В момента Меланхолия послушно вървеше след Тамариск: нещо, което би сторила и невъзседната.

Отвъд стената на замъка започваше град Медфорд, столицата на кралство Меленгар. Ройбън не можеше да се похвали с образование, но пък умееше да слуша. Благодарение на острия си слух бе научил, че Меленгар е сред най-малките от осемте кралства, изграждащи Аврин. Четирите континента — Трент, Аврин, Делгос и Калис — някога изграждали единна империя, но това било много отдавна, факт, който интересуваше единствено историците. За Хилфред бе от значение фактът, че Медфорд е почитано и преуспяващо място, което не бе влизало във война повече от едно поколение.

Кралският дворец бе разположен в централната част на града, обсаден от търговци. Край крепостния ров сергиите им предлагаха всякакви сезонни плодове и зеленчуци, печива, опушено месо, всякакви разновидности сайдер, а също и кожени стоки. Недалеч от портата се бяха настанили трима цигулари, обкръжили хвърлена за подаяния шапка. Из улиците се разхождаха по-низши благородници в плащове и пелерини. Тези от по-висшите кръгове се придвижваха с помощта на карети.

Ройбън и принцесата се насочиха право по павирания булевард, покрай статуята на Толин Есендън. Макар да се говореше, че първият владетел на Меленгар бил дребничък, тук той бе изобразен в огромни мащаби, почти божествен на вид, яхнал свиреп кон. Творецът очевидно се бе старал да пресъздаде излъчването на Толин, а не само външния му вид: все пак Толин бе човек, успял да надвие страховития Лотомад и да създаде Меленгар сред останките от гражданска война.

Никой не застана на пътя на двамата, но мнозина от подминаваните се покланяха почтително. Няколко шумни разговора секнаха при приближаването им. Ройбън се чувстваше смутен заради втренчените погледи, но принцесата изглежда не ги усещаше, с което прибавяше още един повод за възхищение.