Алексей Пехов - Танц със сенки

Мумр се облегна на биргризена и стана на крака. Гаракецът постави рамото си и го поведе към суетящите се около каруцата лекари. Ние с Кли-кли останахме сами.

— Да вървим, Танцуващ, ще ти покажа нещо — подкани ме Кли-кли.

— Къде отиваме? — попитах го недоверчиво.

— Хайде, няма да съжаляваш.

Така или иначе нямах какво да правя, вечерта идваше и беше сигурно, че днес няма да тръгнем през Заграбия, така че последвах гоблина. Кли-кли пристъпи към подемника до стената.

— Къде си тръгнал, зеления? — попита човекът, товарещ в подемника камъни за катапулта.

— Бихте ли били така добър, уважаеми човеко, да ни вдигнете на стената заедно с тези невероятни камъни, така прекрасно хармониращи с цвета на вашето лице? — започна Кли-кли.

— Какво? — опули очи работникът.

— Може ли да ни издигнеш нагоре, глупако?! — гоблинът мина на по-прост и разбираем език.

— Ей там има стълби! — човекът посочи с мръсния си пръст към стената. — Използвайте краката си, много съм зает, нямам време и вас да возя.

Кли-кли му се изплези и закрачи към стълбите, водещи нагоре.

— Кли-кли, можеш ли да ми кажеш защо трябва да се изкачвам двайсет ярда? — попитах аз.

— Така не е интересно, Гарет-барет. Ще разваля цялата изненада. Някога да си съжалявал, че си ме послушал? — гоблинът вече бодро се качваше по стълбите.

— Да — отговорих абсолютно искрено аз.

— У-у-у — обидено проточи шутът, но не се отказа от идеята да се качи на стената на замъка.

Последвах го, изкачването беше лесно, стълбите се виеха покрай стената като змия и да вървиш по тях не изискваше някакви особени усилия. Дворът оставаше все по-надолу, а хората, конете и каруците ставаха все по-малки.

— Я ми кажи нещо — попитах ситнещият пред мен Кли-кли. — Къде си се научил така добре да мяташ ножове?

— Какво, хареса ли ти? — Кли-кли грейна от неочакваната похвала. — Аз съм пълен със скрити таланти не по-малко от теб, Танцуващ!

— Какво искаш да кажеш?

— Аз съм шут — той сви рамене. — Хвърлянето на ножове е не по-трудно, отколкото жонглирането с четири факли или правенето на тройно обратно салто.

— Ох, тежка ти е работата, приятел — иронично се ухилих аз.

Той спря, погледна ме отдолу нагоре и отговори сериозно:

— Дори не можеш да си представиш, Гарет, колко е тежка. Особено когато трябва да се грижиш за такива глупаци като теб!

— Ти ли се грижиш за мен? — възмутих се аз.

— Ето я и нея, благодарността човешка! — гоблинът скръбно вдигна ръце към небето (напоследък го правеше доста често). — Не ти ли спасих врата от кучешките зъби?

— Е, да — принуден бях да се съглася аз.

— А днес? Чии ножове днес спряха брадвата на онзи орк? — продължи да пита гоблинът, без да спира изкачването по стълбите.

— Твоите — въздъхнах аз.

— О! — гоблинът, без да се обърне към мен, назидателно вдигна пръст. — Което доказва думите ми. Вие, крадците, всичките ли сте такива?

— Какви?

— С кратка памет за добрите дела, направени за вас!

— Добре, успокой се, Кли-кли. Помня, че съм ти длъжен един път.

— Как един път?! — шутът се препъна и едва не полетя надолу.

— Ти ме спаси от кучето, а аз — от реката, така че ти дължа едно спасение — усмихнах се аз.

— А може би мога да плувам и тогава просто съм се преструвал? — с хитро присвити очи подхвърли Кли-кли.

— Е, тогава наистина си глупак.

— Добре, Гарет-барет, признавам, че не мога да плувам. Ние, между другото, пристигнахме.

Неусетно се бяхме оказали на стената. А тя беше широка, горе спокойно можеха да се разминат трима човека едновременно, без да изпитват неудобства. Огромни зъбци, бойници, синьо небе и вятър. Тук стените вече не го спираха и той духаше право в гърба. Мога да си представя какво е да си тук през зимата или по време на ураган. Непобедимия се измъкна от пазвата ми и се настани на рамото.

— Е, какво искаше да ми покажеш? — не видях нищо интересно, освен катапулт, няколко стрелци на пост и един майстор, който укрепваше камъните по стената.

— Не там гледай, тъпако! — Кли-кли ме дръпна към бойницата, като едва не ме блъсна в стената. — Тука гледай!

Замъкът беше построен на хълм и отвисоко гледката беше великолепна. Отвъд укрепленията, трите рова, малката рекичка с мързеливо носеща се вода и обраслото с редки храсти поле с ширина около триста ярда, започваше гора. Заграбия.

Огромна стена от дървета, величествена и прекрасна, ме гледаше от другата страна на реката. Гора, готова да се конкурира по размер с Валиостр. Горите на Зеленото кралство се простираха на хиляди левги. Земя на гори, където в зората на времето са се разхождали боговете; кралство, съществувало в Сиала още по време на Тъмната епоха, когато за орки и елфи никой не бил чувал. Тайнствените, приказни, магически, очарователни и в същото време кървави, страшни и зловещи гори на Заграбия. Колко легенди, колко митове, колко безкрайни истории, загадки и тайни се криеха под зелените клони на горската страна? Колко прекрасни, странни, опасни същества бродеха по тесните животински пътеки? Кой знае?