Алексей Пехов - Танц със сенки

Там бяха невероятните градове на елфите и орките, известните Листва и Лабиринт, изоставени идоли и храмове на изчезнали раси, останки на оргски градове, с които може да спори само времето и, разбира се, чудото и ужаса на целите северни земи — Храд Спайн.

— Моята родина — гласът на Кли-кли звънтеше. — Усещаш ли миризмата?

Поех въздух. Миришеше на свежест, гора, мед и дъбови листа.

— Да.

— Красиво е, нали?

— Да, красиво е — отвърнах му абсолютно искрено аз.

Огромният зелен килим, прострян пред нас, стигаше далеч отвъд хоризонта и потъваше във вечерната мъгла. Заграбия изглеждаше безкрайна. Присвих очи и за миг в забулената мъгла си представих величествените върхове на Планините на джуджетата, подпиращи небето. Разбира се, само си ги представих, до великата планина имаше стотици левги и оттук беше невъзможно да я видя.

— Защо наричат тази гора Златна? — обърнах се аз към залепения за бойницата Кли-кли.

— Защото там растат златолисти — безразлично сви рамене шутът. — Но до Златната гора има много левги през непроходими пущинаци.

— Притъмнява, хайде да се връщаме — хвърлих последен поглед към гората аз. — Не искам при слизането да си счупя краката в тъмното.

Не забелязах кога беше настъпил сумрак. В двора на замъка бяха запалили факли, хора почти нямаше, а телата на мъртвите бяха разтоварени от каруцата и отнесени. Не се виждаха нито Змиорката, нито Алистан, нито Миралисса.

— И къде ще намерим сега нашите хора? Нямам намерение да обикалям като глупак из целия замък.

— Все ще измислим нещо — бодро каза Кли-кли.

— Мастер Гарет, мастер… — леко колебание — … Кли-кли?

Към нас пристъпи старче с огромна мантия.

— Абсолютно вярно.

Старецът въздъхна облекчено и поклати глава.

— Последвайте ме, очакват ви.

Последвахме го и той ни вкара в една от кулите, преведе ни през дълъг коридор, на който целите стени бяха покрити с оръжия, после слязохме по тясна вита стълба и се озовахме в зала, където вече ни очакваха Дивите, милорд Алистан и Еграсса.

— А къде е Мумр? — Кли-кли седна на пейката и придърпа чиния към себе си.

— Спи, не се чувства добре — изломоти Халас, докато тъпчеше в устата си парче колбас.

— Наред ли е?

— Лека треска — Змиорката отпи от бирата си. — Няколко дни — и ще е като нов. Мен повече ме безпокои здравето на Медения.

— Миралисса ще направи всичко възможно, за да го спаси — без да вдига поглед от чинията, каза Еграсса. След което цялата вечеря премина в мълчание.

Появи се Миралисса, Еграсса веднага скочи и й подаде стол. Елфийката кимна с благодарност, беше очевидно, че е на предела на силите си. Под очите си имаше сенки, дълбоки бръчки прорязваха челото й, косата беше пусната свободно и разчорлена.

Милорд Алистан мълчаливо й наля вино.

Тя само поклати отрицателно глава и тъжно се усмихна.

— Виното и храната ще почакат, трябва да направя още едно нещо. Еграсса?

— Да, хората вече са подготвили всичко, навън е тъмно. Можем да започваме.

— Вие ядохте ли? — обърна се тя към нас.

— Готови сме, милейди — отвърна за всички милорд Алистан.

Кли-кли бързо кимна с пълна уста.

— Елате — кратко каза елфийката и се изправи. Еграсса се хвърли към нея и я хвана под лакътя.

— Лейди Миралисса — умолително промълви Халас. — Нищо не казахте за Медения. Добре ли е?

— Да, опасността е преминала, ще оцелее. Сега спи, но се страхувам, че няма да може да продължи с нас. Ще му трябват поне две седмици, за да стане от леглото, а ние нямаме толкова време. Ще го оставим в замъка.

— Къде отиваме, Кли-кли? — попитах аз, когато Миралисса излезе от залата.

— Сега ще погребваме Ел, така че побързай, Танцуващ. И не забравяй да вземеш линга от масата, че някой като нищо ще го помисли за плъх и ще го убие.

Хванах Непобедимия и го сложих на рамото си. Идея си нямах какво да правя с него сега!

На улицата вече съвсем се беше стъмнило, но портата на замъка не беше заключена. През нея тъкмо влизаше отрядът воини, който бяхме срещнали по пътя за насам. С тях водеха четирима жители на Кръстопът — всички, които бяха успели да се скрият в гората при оркското нападение над селото.

Миралисса мина през портата и ни поведе към реката. От другата й страна на фона на звездното небе като мастилено одеяло се извисяваше Заграбия. До самата вода беше направена погребална клада. Някой не беше жалил дървата и те се издигаха на поне два ярда над земята. Най-отгоре беше поставено тялото на Ел, облечено в черна копринена риза, а до него лежаха неговите с’каш и лък.