Раймонд Фейст - Крал на пепелища

Дейлон вдиша дълбоко и бавно издиша, а после каза с кисела усмивка:

— Да, този ден ще дойде, но не днес.

Родриго постоя замислено за миг, а после махна с ръка.

— Добре, върни се при младата си жена. Ако не продължа до Итра, ще трябва да се оправям с бунт: на кастеланите ми не им е плащано от доста време и имам нужда от своя дял от плячката, за да покрия заплатите и да заделя малко и за нас.

— Потършувай добре, приятелю — каза Дейлон с усмивка. Двамата си стиснаха ръцете и се потупаха по гърдите. — Но да те предупредя — заговори тихо Дейлон. — Разумният човек се подготвя за следващата война след последната си битка, а не когато тя вече се вихри по земята му. — Погледна приятеля си в очите. — Както казах, тази война идва, не скоро, но рано или късно ще дойде. Балансът на силите е изместен. — Махна назад към хълма, където Лодавико беше стоял преди минути. — Сандура има предимството за момента, но както стоят нещата, друг може да реши да го сграбчи. Един ден някой ще се опита да стане пети крал. Бъди готов за този ден.

— Чувам ли амбиция?

— Не търся разширяване на владенията ми, но по-скоро бих съборил друг владетел, отколкото да изгубя моето. Трябва да мислим за тези неща, стари приятелю. Да се подготвяме не за малките войни, които скоро ще започнат да ни мъчат, а за друга като тази — Дейлон кимна към плувналото в кръв бойно поле, — където корони са наградата. — Наведе се още по-близо. — Може би това ще отнеме пет години, десет, че и повече, но със сигурност тази война ще я има. Лодавико е луд да стане Върховен крал. — Бодна леко с пръст в гърдите на Родриго. — В сърцето си знаеш тази негова амбиция не по-зле от мен. — Огледа се пак да се увери, че не ги подслушват, и продължи. — Но Лодавико рано или късно ще прекали и точно за тогава трябва да сме готови.

Родриго поклати глава.

— Мрачен съвет. — Въздъхна и добави: — Но добре премислен. — Махна с ръка и тръгна полека, а после спря все едно някаква мисъл го порази. Обърна се и погледна Дейлон. — Нямаше ли едно ново бебе?

— Не те разбирам. — Челото на Дейлон се набръчка.

Родриго го погледна в очите.

— Мисля, че чух, че кралицата на Огнегривия родила късно през есента.

— Да, и аз чух, да… — каза Дейлон. И отрони дълга въздишка. — Най-вероятно са го убили при завземането на вилата. Нали хвърляха бебета от стръмнините на скалите. Сигурно е било сред тях.

Родриго сви рамене.

— Може би.

Обърна се отново и си тръгна без повече думи.

— Бебе — промърмори Дейлон, развеселен за първи път от много дни. Приказки за оцеляло бебе на Огнегривия щяха да пречат на Лодавико да спи добре до края на дните му, дори и слуховете да бяха лъжливи. Помисли за миг дали да хвърли монета на някой клюкар, за да пусне такава мълва. Нищо друго в тази мръсна работа не заслужаваше веселие. Погледна към небето, като се помъчи да не обръща внимание на кръжащите ята лешояди и да се наслади доколкото можеше на залязващото слънце и синьото небе на хоризонта на запад. — Е, поне светът не е свършил — промърмори на себе си.

От всички присъстващи благородници Дейлон беше един от малцината, които можеха да се смятат за начетени. Беше изучавал легендите за най-старите благороднически родове и знаеше в частност за един мит, който предричаше, че ще се развихри бесен хаос, ако родословната линия на Огнегривите свърши. След като не беше видял връхлитащи с грохот демони към бойното поле, Дейлон продължи към палатката си зачуден дали Стеверен наистина е последният от родословната си линия…

Стотици мъртви тела чакаха да бъдат погребани. Изчерпани от умора войници се мъчеха с изкопаването на масови гробове, докато жреци на Единия бог редяха молитвите си над труповете. Дейлон едва устоя на подтика да изругае в името на Старите богове — нямаше никакво желание да бъде отлъчен и изгорен на кладата.

Двама мъже го чакаха мълчаливо пред палатката. Райнхарт, капитан на домакинската гвардия на Дейлон, носеше табарда на дома Дюмарш; беше корав ветеран, спечелил поста си с години вярна служба.

Мъжът до него беше широкоплещест и набит, с остър поглед, но също така бе започнал да показва смътни белези на остаряване. Черните му очи бяха заобиколени от тъмни кръгове и бръчици — доказателство за нелек живот. Походката му издаваше скованост в едното бедро, най-вероятно резултат от рана, понесена в битка преди години. Покрит с кал, сажди и засъхнала кръв, мъжът се поклони, не много повече от кимване, но достатъчно да задоволи потребността на Дейлон от уважение.