Кол Бьюкенен - Чуждоземецът

Сашийн се отдръпна от съсухрената ръка, която докосна рамото й.

— Той беше мой син. Единственото ми дете.

— Беше слаб.

Думите я зашлевиха като плесница.

— Дъще, ела, седни до мен за малко — успокоително й каза старицата с тон, който звучеше извинително, но всъщност не беше.

Сашийн огледа залата. В нея не се виждаше никой друг, освен жреците воини, които пазеха далечния вход. Всички те бяха обърнати с гръб към нея.

Тя бавно отиде при майка си и седна срещу нея.

— И аз го обичах — каза старицата. — Той беше мой внук, моя кръв. Но ти не оплакваш Киркус, Сашийн. Той умря бързо и вече не страда. Ти оплакваш себе си.

Матриархът погледна надолу към дланите си. Не можеше да разтвори пръстите си.

— Трябва да свикнеш с това, дете мое — намръщи се старицата. — Дори зверовете скърбят за загубата на своите малки. Но както животните, и ти трябва да се приспособиш към тази загуба и да продължиш напред. Можеш да имаш друго дете. Можеш да родиш отново. Тази скръб е моментна слабост, а ти си матриархът. Трябва да си силна заради всички нас.

— Синът ми не беше слаб.

— Беше, Сашийн, беше. Как иначе би загинал, без дори да се опита да се бори? Двете, аз и ти, го разглезихме прекалено. През всички тези години мислехме, че го учим да бъде силен, докато всъщност той се е научил как да крие слабостите си от нас. Ако не бяхме толкова заслепени от обичта си към него, щяхме да видим това и може би да го поправим. — Тя вдигна ръка, преди Сашийн да успее да възрази. — Трябва да използваме това както можем. Всеки от нас е разглезен по някакъв начин, дъще. В края на краищата ние сме властелините на света. Но за наше добро трябва да възприемем това като предупреждение. Във всеки момент от живота си сме заобиколени от врагове и ще паднем от ръката им по същия начин — от нож или отрова — ако не съумеем да им покажем силата си. Искаш ли и ти да се провалиш като сина си?

Отвърна й мълчание и поглед, сведен към пода.

— Не, и аз така си мислех. Затова ще ти направя едно предложение. Ще обявим, че ще има ново пречистване. За нас самите и за ордена като цяло. Ще изчистим себе си от недостатъците си и същевременно ще отървем ордена от онези, които не заслужават да служат на Ман. Може би това някак си ще ти помогне да преодолееш тази загуба.

Сашийн примигна, почти не виждаше около себе си.

— Може би — отвърна тя със слаб глас и донякъде изпита облекчение, че отстъпва пред волята на майка си, макар и само за момент. — Може би — промълви тя отново, сви се на каменния под и заплака.

Старицата се изправи. Носеше тежко наметало върху робата си, което свали. Коленичи със скованите си крака до дъщеря си, сякаш за да я успокои. Но вместо това покри тялото и главата й с наметалото, превръщайки я в трепереща купчина върху пода.

Възрастната жена се намръщи.

Според камбаната, която иззвъня от манианския храм в южния край на огромния площад, беше станало четири часът. Точно в този момент на площада се появи патрул на градската стража, който носеше затъмнени фенери и дълги, покрити с гвоздеи, тояги. Капитанът им огледа района за някакви признаци за безредици, но по това време, след вечерния час, на Площада на наказанията не се виждаше никой. Всичко беше притихнало, дочуваше се само далечен кучешки лай.

По-надолу в уличката се появи сянка. Тя изчака патрулът да отмине и махна с ръка на някого да я последва напред. Двете фигури безшумно се отправиха към площада.

Затичаха се с боси крака по каменния плочник, без да издават почти никакъв звук. Спряха в самия център и вдигнаха ужасени погледи към онова, което висеше там — обгореното тяло на млад мъж, приковано на ешафода. Върху него беше жигосана една-единствена дума, макар сега да беше твърде тъмно, за да я различат. Те вече знаеха коя е.

Рьошун.

Една от фигурите бързо повдигна другата върху ешафода. Фигурата, която се беше качила отгоре, извади нож и се захвана за работа. Тялото се смъкна надолу с няколко сантиметра. След още малко усилия то се освободи и падна тежко върху земята.

— По дяволите! — изсъска Алеас, който продължаваше да се мъчи да пази равновесие върху скелето. — Не можеше ли да го хванеш?

Сересе вдигна очи от тялото, лицето й беше изкривено в гримаса.

— Не разбираш ли, че това е трудно за мен? — прошепна тя.

— Хубаво — отвърна Алеас и се спусна обратно на земята, — сякаш за мен е най-лесното нещо на света.

Той се наведе, измъкна дъската отдолу, след което уви тялото в дебело платно. Изпъшка и го метна на рамото си.