Сара Маас - Стъкления трон- цялата поредица

Продължиха към кухненските помещения, в които цареше бъркотия от викове, облаци брашно и пушек от напалените огньове. Щом излязоха оттам, се озоваха в началото на дълъг коридор, празен и тих, ако не се брояха следите от стъпките им.

Селена замръзна.

— Какво — прошепна — е това?

Тя посочи към високите шест метра дъбови врати. Очите й се разшириха, когато видя каменните дракони, изваяни на стената от двете им страни. Красиви величествени животни, които нямаха нищо общо със златните уивърни на кралския печат.

— Библиотеката. — Думата отекна в съзнанието й като гръмотевица. Тя се загледа в бравите, оформени като железни нокти.

— Можем ли... мога ли да вляза?

Капитанът на стражата отвори с нежелание вратите, а мускулите на гърба му се напрегнаха, когато натисна захабения дъб. В сравнение със слънчевия коридор вътрешността на библиотеката изглеждаше тъмна и заплашителна, но когато влезе, Селена видя, че там има черно-бял мраморен под, свещници, огромни махагонови маси, червени кадифени столове, запален огън, мостове, стълби, перила и. книги. Много, много книги.

Бе влязла в град, направен от кожа и хартия. Селена постави ръка на сърцето си. По дяволите бягството й!

— Никога не съм виждала. колко книги има тук?

Каол сви рамене.

— Когато ги преброиха за последно, повече от милион. Но това бе преди двеста години. Предполагам, че вече са повече, особено като се имат предвид легендите, че има и втора библиотека под тази, чиито коридори се спускат дълбоко в катакомбите на замъка.

— Милион? Повече от милион книги? — Сърцето й затупка бясно, а тя си позволи да се усмихне. — Ще умра, преди да прочета и половината!

— Обичаш да четеш?

— А ти не обичаш ли? — повдигна вежда тя.

Без да изчака отговора му, се затича навътре в библиотеката, а краищата на роклята й заметоха пода. Насочи се към най-близкия рафт и огледа заглавията.

Не разпозна нито едно.

Разсмя се и продължи да тича, като прокарваше пръсти по прашасалите томове.

— Не знаех, че асасините са толкова запалени по четенето — обади се Каол.

Ако можеше да умре тук, тя щеше да си отиде щастлива.

— Нали каза, че си от Терасен? — продължи той. — Не си ли посещавала Великата библиотека на Оринт? Казват, че била два пъти по-голяма от тази. Че съдържала цялото познание на света.

Тя се извърна от томовете, които изучаваше в момента.

— Да — призна си, — когато бях много малка. Мислех, че няма да ме пуснат да я разгледам. Майсторите схолари* се притесняваха, че ще съсипя някой безценен ръкопис.

Повече никога не се бе връщала във Великата библиотека. Запита се колко ли от томовете й са били изгорени по заповед на краля на Адарлан, задето съдържат заклинания. Натъжи се от думата „била", използвана от Каол. Досети се, че повечето от книгите вече ги няма. Искаше й се да се надява, че Майсторите схолари са отнесли част от безценните книги на безопасно място. Че когато кралят на Адарлан е избил владетелите на Терасен, старците са били достатъчно благоразумни, за да запазят трупаните две хилядолетия знания и идеи.

Усети празнина в себе си и затова смени темата.

— Защо няма от твоите тук?

— Библиотеката няма нужда от стражи.

Колко бъркаше само! Библиотеките бяха пълни с идеи, а идеите бяха най-опасните и силни оръжия на света.

— Имах предвид твоите благородници — каза обаче тя.

Той се облегна на една от масите, без да пуска меча си.

Поне единият от двамата си даваше сметка, че са останали сами в библиотеката.

— Опасявам се, че четенето излезе от мода.

— Още по-добре. Ще си чета на спокойствие.

— Как пък не. Книгите принадлежат на краля.

— Но това е библиотека, нали така?

— Да, но е собственост на краля, а ти не си от благороднически произход. Ще трябва да получиш разрешение от него или от принца.

— Съмнявам се, че някой от тях ще забележи липсата на няколко книги.

— Хайде — въздъхна Каол, — гладен съм.

—Е и? — подразни го тя. Той изръмжа и я издърпа от библиотеката.

След самотна вечеря, по време на която Селена прецени възможните пътища за бягство, както и колко оръжия може да вземе със себе си, тя започна да крачи напред-назад из стаята си. Къде бяха съперниците й? Дали те имаха право да четат, или не?

Селена се отпусна на стола си. Бе уморена, а слънцето едва залязваше. Вместо да чете, можеше да посвири на пианото, но... отдавна не се бе упражнявала, а и не бе сигурна, че може да изтрае собствената си некадърна свирня. Прокара пръсти през брошката на роклята си.