Джанин Фрост - С единия крак в гроба

Обърнах се. Фланъри изглеждаше дори по-добре, отколкото на снимката в досието на ФБР. Бледата му кристална кожа едва ли не искреше на фона на жълто-кафявата му риза. Едно ще ви кажа за вампирите — те до един имат съвършени кожи. Очите на Лиъм бяха с лазурен тюркоазен цвят, а кестенявата му коса падаше върху яката на ризата.

Да, красив беше. Вероятно нямаше проблем с подлъгването и набавянето на вечерята си. Ала най-впечатляващото у него бе аурата му. Тя извираше от вампира на могъщи талази. Мастер вампир, нямаше съмнение.

— Да, посещението ми е свързано с Томас Стилуел и Джеръм Хоторн. Бюрото би оценило съдействието ви.

Любезниченето ми имаше за цел да доловя още колко души има в къщата. Наострих уши, но не дочух никого другиго, освен Фланъри, иконома и себе си.

— Разбира се. Готов съм на всичко, за да улесня властите и закона — каза той с лека насмешка.

— Удобно ли ще ви е да говорим тук? — попитах, опитвайки се да поразгледам по-обстойно. — Или предпочитате някое по-усамотено място?

Той се приближи.

— Агент Артър, щом искате да говорим насаме, наричайте ме Лиъм. И се надявам, че желанието ви е да си поговорим и за нещо различно от скучните Джеръм и Томас.

О, нямах никакво намерение да си говорим, веднага щом го отведях някъде на по-уединено място. След като бе заподозрян за убийствата на служителите си, Фланъри бе влязъл в списъка ми със задачи, въпреки че не бях тук, за да го арестувам. Хората не вярваха във вампири или гули, така че нямаше и законова процедура за справянето с убийците от техния вид. Не, вместо това съществуваше тайно звено към Министерството на отбраната и в такива случаи шефът ми — Дон, пращаше мен. Е, вярно е, че в света на неживите за мен се носеха всевъзможни слухове. И те се бяха намножили, откакто приех работата на този пост, но само един-единствен вампир знаеше истинската ми самоличност. А него не го бях виждала от четири години.

— Лиъм, нали не флиртуваш с федерален агент, който те разследва за двойно убийство?

— Катрина, невинният човек не се притеснява, когато чуе трополенето на колелата на закона в далечината. Приветствам избора на федералните да пратят теб да говориш с мен, толкова красива жена. Освен това ми се струваш някак си позната, макар да съм сигурен, че щях да си спомня, ако съм те срещал и преди.

— Не сме се срещали — отвърнах моментално. — Повярвай ми, аз също щях да си спомня.

Не казах това като комплимент, но той се засмя по начин, прекалено многозначителен за вкуса ми.

— Обзалагам се.

Самодоволен кучи син. Да видим колко дълго ще запазиш арогантната си усмивка.

— Да се върнем към работата, Лиъм. Тук ли ще говорим, или някъде на по-уединено място?

Той въздъхна примирено.

— Щом се налага да говорим, най-удобно ще ни е в библиотеката. Последвай ме.

Тръгнах след него към библиотеката, минавайки покрай още разкошни, необитаеми стаи.

Библиотеката беше великолепна, съхраняваше стотици нови и старинни книги. В помещението имаше дори свитъци, положени зад стъклена витрина, но вниманието ми бе привлечено от огромно произведение на изкуството на стената.

— Това изглежда… примитивно.

На пръв поглед приличаше на изработено от дърво или слонова кост, но при по-внимателно вглеждане ставаше ясно, че бе от кости. Човешки.

— Направен е от аборигени, на близо триста години е. Подарък ми е от едни приятели от Австралия.

Лиъм се приближи, тюркоазеносините му очи започваха да просветват в изумрудено. Видях зелените искри в погледа му и знаех на какво се дължаха. Похотта и жаждата за кръв извикваха този поглед у вампирите. И двете желания караха очите на кръвопийците да светят с изумруден блясък, а кучешките им зъби се удължаваха. Лиъм бе или гладен, или възбуден, но аз нямаше да задоволя нито една от тези му нужди.

Мобилният ми иззвъня.

— Ало — отговорих.

— Агент Артър, все още ли разпитвате господин Фланъри? — попита ме заместникът ми Тейт.

— Да. Ще приключа до трийсет минути.

В превод: ако след половин час не вдигнех телефона си, отрядът ми щеше да дойде за мен.

Тейт затвори без повече приказки. Мразеше, когато поемех случай сама, но какво да се прави. За щастие в дома на Фланъри цареше мъртвешка тишина, все пак бе минало много време, откакто не се бях сражавала с мастер вампир.

— Предполагам, че полицаите са ти казали, че телата на Томас Стилуел и Джеръм Хоторн са били открити почти напълно обезкървени. А по труповете не е имало никакви видими следи от нападение — казах, минавайки направо на въпроса.