Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Беше останал без оръжие, тъй като копието му стърчеше в мозъка на чудовището.

Ейвран дотича по тунела зад него и халата завъртя масивната си глава към нея, размахала сетивните си пипала.

В същия миг Габорн нападна. Подскочи двайсет стъпки и сграбчи дръжката на копието си във въздуха, но вместо да го издърпа, го завъртя с все сила и го тикна още по-надълбоко, докато падаше към земята, разрязвайки мозъка на чудовището.

То се разтърси и рухна на колене. В коридора пред него на пътя му се изпречиха нови два стража, но никой от тях не притежаваше скоростта на току-що победения от Габорн. Той се справи набързо с тях и се спусна към цитаделата на Посветителите.

Нито в най-прекрасните си сънища, нито в най-ужасяващите си кошмари бе виждал подобно място. Зелените проблясъци на опала не можеха да пробият мрака. Щом влезе в огромното помещение, сенките се разбягаха във всички посоки, но таванът беше толкова висок, че дори с даровете си на взор Габорн не видя нищо над главата си освен извити подпори, слепени с клей. По нищо не напомняха обичайно използваните от хората греди в залите в дворците. Приличаха по-скоро на опънати над бездна паяжини. Дори прословутата Къща на песните в Сандомир не можеше да се конкурира със сложността и великолепието на тази конструкция. Посивелите от времето подпори се извисяваха до тавана като дантели. Габорн си помисли, че дори паяк единствено във въображението или в сънищата си би могъл да изтъче подобна паяжина, ако можеше да сънува, разбира се. Конструкцията беше колкото необикновена, толкова и красива.

А под тази изумителна паяжина пъплеше огромно стадо вонящи хали-Посветители.

Зловонието им удиви Габорн не по-малко от самата гледка. Блъсна го облак от невероятни миризми — изпражнения на хали и гнилоч, примесени с мирис на дарове, крехки като лед и усойни като плесен.

В мрака на оформеното като купа пространство се блъскаха стотици хали. Мътната светлина на огнени руни се стелеше като мъгла наоколо.

На около двеста разкрача огромно колкото слон паякообразно създание лежеше по гръб с вирнати във въздуха сгърчени крака. Халите късаха с лапи и зъби парчета плът от туловището му.

По-нататък течеше зловонен поток, над който се издигаха серни изпарения. Някои Посветители бяха коленичили в плитчините, потапяха глави и след това ги издигаха нагоре като птици, които пият вода. Над тях се извисяваха две огромни дървета от камък, като останали без листа дъбове, чиито клони се бяха сгърчили като от неизразима болка.

Скрибуцайки с крилата си, из въздуха кръжаха ята грий, като подплашени прилепи.

Погледът на Габорн не стигаше до отдалечените кътчета на пещерата и той не можеше да прецени колко стотици Посветители би могла да побере.

Щом усетиха присъствието му, много от Посветителите се надигнаха и започнаха да отстъпват, като съскаха и изпускаха предупредителни миризми.

Габорн се втурна, скочи и заби копието дълбоко в сладкия триъгълник на най-близкия Посветител. Той изсъска и изпусна миризма на изгнил чесън, удари едва-едва копието и се свлече, подгъвайки крака. Халите се надигнаха и образуваха застрашителна стена от тела, проблясващи зъби и размахани като гребла лапи. Започнаха да се катерят по гърбовете си, като се опитваха да го достигнат.

Габорн скочи, превъртя се във въздуха и нападна най-близката хала. Прониза сладкия й триъгълник, избегна един удар и промуши друга хала.

От кръвта и парчетата сив мозък копието му стана мазно и хлъзгаво. Ръцете до лактите и лицето му бяха оплескани със съсиреци кръв. Той изтри очи и продължи битката.

На главата на всеки Посветител просветваше сребриста руна. Габорн предположи, че е знак за отдадения дар, но нито една от руните по нищо не напомняше поставяните върху хората. Тъй като халите пишеха с миризми, смисълът на изрисуваните по тях руни се излъчваше чрез аромати.

Габорн усети иззад стената от хали до ноздрите му да достига специфична миризма на вкиснато зеле. И в същия момент Земята го предупреди настойчиво: „Нападни!“

Той скочи върху една от халите, покатери се на главата й и погледна зад нея. На шейсетина стъпки по-нататък една хала отстъпваше през ордата. На челото й блещукаше една-единствена сребриста руна, но дузини огнени руни блестяха по краката й. „Вектор“, досети се Габорн.

„Нападни!“, настоя още веднъж Земята.

Габорн скочи на височина двайсетина стъпки, преметна се презглава във въздуха, прелетя над три хали и прониза с копието си сладкия триъгълник на чудовището.