Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Когато стигнаха ширналите се брегове на река Лангорн, пътят изви далеч встрани от целта им. Ако тръгнеха по него, щяха да изгубят часове и някои от воините на крал Андърс започнаха да проклинат и да говорят, че би било по-добре да преплуват реката. Но това би принудило рицарите да свалят както своите брони, така и броните на конете си.

Крал Андърс прекрати споровете, като извика:

— Виж Стихията на Земята!

И вдигна меча си като жезъл към небето и запя с пълен глас. Надигна се мощен вятър, сякаш запратена от слънцето вихрушка от смъртно ранени орли. Вятърът отвяваше думите му надалеч.

След това той посочи с меча към близкия хълм и вятърът се втурна натам и го обгърна целия в прахоляк. Камънаци и пръст се издигнаха на стотици стъпки във въздуха и покриха небето като с пелена от сажди. Сякаш огромна ръка сграбчи хълма и го задърпа, като че ли се опитваше да го отскубне от мястото му. От земята проблесна светкавица и разцепи небесата, а равнината затътна под набезите на вятъра. Конете зацвилиха и препуснаха ужасени във всички посоки. Ерин едва удържаше своя.

Накрая канарите и пръстта заваляха над Лангорн и образуваха широк път — набързо струпан бент.

— Напред към Карис! — провикна се крал Андърс. — Нямаме време за пилеене!

И пришпори коня си към реката и препусна в галоп по бента. Войските му го последваха. Пръстта бе рохкава и копитата на коня на Ерин затъваха в калта и между камъните. Бентът се издигаше само няколко стъпки над водата. Нямаше да издържи дълго. Есенните води бяха бавни и уморени, но много скоро щяха да се вдигнат и да пометат струпаната пръст надолу по течението.

Все пак войските на крал Андърс успяха да се измъкнат на твърдия бряг и воините закрещяха като обезумели:

— Да живее Земния крал! Да живее Андърс!

През останалата част от деня Ерин яздеше като насън. Не можеше да прецени дали от шока на преживяното, или от недоспиване.

Когато войските спряха за кратка закуска, Селинор се приближи до нея и я попита:

— Сега какво ще кажеш? — Очите му светеха с фанатичен блясък. — Какво мислиш за баща ми?

— Не се съмнявам, че притежава огромна сила — призна тя. — Но какъв е източникът й? Дали му е дарена от Земята, или от някой друг?

— Какво искаш да кажеш? — възкликна Селинор. — Разбира се, че е от Земята.

— Не видях да е Земята, а по-скоро бушуващият вятър — настоя тя.

— Никога няма да повярваш — отвърна Селинор. — Нали? Нищо, че виждаш със собствените си очи и чуваш със собствените си уши, пак няма да повярваш.

Бърбореше като момченце, убедено, че баща му е най-великият мъж на света.

— Знам, че го обичаш — каза Ерин.

Селинор се отдалечи разгневен.

Когато потеглиха, Ерин се опита да заспи: надяваше се отново да срещне бухала в съня си. Но пътят беше хлъзгав и коварен и тя не можа да се отпусне. Сънят също я бе изоставил, както бурята и светкавиците.

Не след дълго оставиха Белдинук зад гърба си и с настъпването на вечерта навлязоха в Мистария. Докато прекосяваха хълмове и долини, над главите им грееха ярките звезди. В дъбовите шубраци стържеха скакалци под мелодичния съпровод на щурците.

Всичко й се струваше нереално. Имаше чувството, че се прибира вкъщи след освежителен лов, а не е тръгнала към свършека на света.

Единствено празните къщи и селища край пътя подсказваха, че нещо не е, както трябва.

Когато излязоха на пътя за Туинхейвън, тя се запита дали зелените пламъци все още лижат земята и дали ако препусне към тях, няма да попадне в подземния свят? Погледна към Селинор и забеляза, че съпругът й я наблюдава, сякаш се бои, че ще се втурне нататък.

Продължи по пътя. Скоро видяха далечните огньове по планините отвъд Карис. Към небето се издигаха високи огнени стълбове. Когато войските на крал Андърс препуснаха през опустошените земи, зловонията изместиха аромата на летни поля.

Напред препуснаха разузнавачи и когато се върнаха, докладваха:

— Халите вече напредват през полята на изток от Карис, а кралица Лоуикър от Белдинук е строила войските си на три мили от предните им линии, точно зад Стената на Барън.

Крал Андърс заповяда да надуят тромпетите и воините му заликуваха. Цял ден бяха държали копията си, вдигнати към небето, сякаш черна гора от полирани пръти. Селинор подхвана бойна песен и копиеносците се строиха в три колони. И свалиха копията надолу в готовност за атака.

Скоро до слуха на Ерин достигна тътенът на препускащите през полята хали, извисил се над глухия тропот на конски копита и подрънкването на ризниците. Съскането им напомняше далечен прибой, а от стъпките им земята се тресеше.