Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

През годините, които бе изкарал в Къщата на Разбирането, не си беше правил труда да учи в Стаята на езиците. Освен роуфхейвънски можеше да говори само завален индопалски. Когато се сдобиеше с още няколко дара на ума, за да може да схваща по-бързо такива неща, смяташе да се захване и с езици.

Но понякога в зимните нощи често беше отсядал в някоя кръчма на чаша ейл с не особено прилични приятели. Един от тях, дребен уличен крадец, беше обучил два торбалана да събират монети, които им разменяше срещу храна. Торбаланците можеха да намерят монети къде ли не — изтървани на улицата, откраднати от някой дюкян или взети от очите на мъртъвците в гробниците.

Този приятел му беше казал няколко торбалански думи — много груб език, съставен от пронизителни подсвирквания и ръмжене. Габорн притежаваше достатъчно дарове на Гласа, за да може да ги възпроизведе.

Сега подсвирна.

— Храна. Храна. Аз давам.

Торбаланът горе над него се обърна сепнато.

— Какво? Какво? — изръмжа пазачът торбалан. — Чувам те.

„Чувам те“ често означаваше покана към говорещия да повтори. Обикновено торбаланците намираха съществата от своя вид по призивните им подсвирквания.

— Храна. Аз давам — с приятелски тон изсвири Габорн. Това беше общо взето целият торбалански речник, който владееше.

Откъм горите над воденицата се чуха десетина изсвирвания: „Чувам те. Чувам те“, последвани от фрази, които Габорн не разбираше. Тези торбаланци можеше и да говорят друг диалект, защото много от врясъците и изръмжаванията им бяха непознати. Стори му се, че чу думата „Ела!“, повторена няколко пъти.

После изведнъж половин дузина торбаланци затичаха по каменната настилка около воденицата, излезли от дърветата. Горе се бяха крили повече торбаланци, отколкото Габорн беше предполагал.

Вдигнаха малките си муцуни във въздуха, приближиха към Габорн предпазливо и заръмжаха:

— Какво? Храна?

Габорн се озърна към реката, зачуден каква ли ще е реакцията на съгледвача. Мъжът в плетената ризница вече можеше да ги види ясно — десетина твари, мотаещи се около воденицата. Разумът диктуваше, че ако Габорн е наблизо, торбаланците щяха да са се пръснали.

След миг колебание съгледвачът в ризницата махна с широкия си меч към двата бряга и извика нещо на хората си. Какво точно им заповяда, Габорн не можа да чуе заради грохота на воденичното колело зад гърба му. Но шестимата ловци бързо се запътиха назад по хълма и завиха на юг. Щяха да претърсват из горите, по течението.

Когато Габорн се увери, че са се махнали и че ничии любопитни очи не се взират към него, понесе Роуан по хълма.

Шемоаз Солет беше замаяна. Гледката как най-добрата ѝ приятелка, Йоме, губи обаянието си я ужаси до дъното на душата ѝ.

Когато Радж Атън приключи с принцесата, се обърна и се вгледа в очите на Шемоаз. Ноздрите му бяха настръхнали, докато я преценяваше.

— Ти си едно красиво младо същество — прошепна той. — Служи ми.

Шемоаз не можа да скрие отвращението, което изпита от тези думи. Йоме още лежеше на пода, почти в безсъзнание. Бащата на Шемоаз все още лежеше във фургона долу, в цитаделата на Посветителите.

Не каза нищо. Радж Атън се усмихна вяло.

Не можеше да вземе дар от жена, която го мразеше толкова силно, а Гласът му не можеше да я склони. Но можеше да вземе други неща. Погледът му бавно се спусна към бедрата ѝ, сякаш тя стоеше гола пред него.

— Тази засега я оставете в цитаделата на Посветителите. Да се грижи за краля и принцесата.

Тръпки на ужас полазиха по тялото ѝ, но Шемоаз си позволи да се надява, че поне докато е в цитаделата, Радж Атън ще забрави за нея.

Един от телохранителите я хвана за лакътя, задърпа я по тесните стъпала извън Голямата зала, после я преведе по улицата до цитаделата на Посветителите, тикна я през портикула и каза няколко думи на индопалски на току-що застаналите на смяна стражи. Стражите се захилиха и закимаха разбиращо.

Шемоаз изтича при баща си — бяха го довлекли в Залата на Посветителите и сега лежеше на един чист нар.

Гледката беше болезнена, защото тази рана беше стара и беше гноясвала прекалено дълго.

Бащата на Шемоаз, Иърмън Вотания Солет, беше свободен рицар, положил клетва да съкруши Вълчия господар Радж Атън. Клетва, която бе положил не на шега преди седем години, когато се отрече от службата си на Силвареста, за да препусне през зелените пролетни поля към далечното кралство на Ейвън.

Клетва, която му беше струвала всичко. Шемоаз помнеше колко висок беше, седнал на седлото, и колко горда с него беше тя. Беше велик воин и в очите на деветгодишното момиче изглеждаше непобедим.