Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Надежда. Дал му беше надежда. Габорн се зачуди какво ли щеше да си мисли Йоме за баща му, ако знаеше тази история. Може би щеше да мисли по-хубави неща за него. Дано само да доживееше, за да ги чуе.

Вдигна очи към върховете на дърветата. Черни резки върху още по-черния фон. Всеки поглед към града и стените на замъка само го изпълваше с още повече отчаяние.

Малко можеше да постигне, ако тръгнеше да се бие срещу Радж Атън. Наистина, можеше да се крие в града и, да речем, да убива от засада по някой войник. Но колко щеше да продължи това? Колко щеше да издържи, преди да го заловят?

Нямаше да е дълго.

„И все пак с какво ще помогна на тези, които разчитат на мен, ако избягам сега?“ — чудеше се Габорн. Трябваше да направи нещо повече. Трябваше да се опита да спаси Йоме и Бинесман… и всички останали.

Вярно, баща му трябваше да разбере, че замък Силвареста е паднал, и трябваше да научи как точно е завзет.

И копнежът по дома обзе Габорн. Колкото и да се беше възхищавал на силата на народа на Хиърдън, колкото и внушителни да бяха високите каменни сгради, колкото и прохладно и ветровито да беше тук, с градините за наслада по всеки ъгъл, мястото му беше чуждо.

Габорн не беше живял много в двореца през последните осем години — цялото си време бе прекарал на петдесетина мили от дома, в Къщата на Разбирането, с нейните строги схолари и сурови спални. Очаквал беше с нетърпение да се завърне у дома след това пътуване. Вече от години копнееше да спи в голямото си легло с постелята от пухкав памук, на което спеше като дете, да се буди от милувката на утринния вятър, повял откъм житните поля през дантелените му пердета.

Беше си представял как ще прекара зимата в ядене на вкусна храна, в изучаване на бойни тактики с баща си, в дуели с войниците от гвардията. Боренсон му бе обещал да го запознае с най-добрите кръчми в Мистария. А освен това и Йоме, чиято нежна доброта го бе съблазнила като никоя друга. Беше се надявал да я отведе със себе си у дома.

Толкова много удоволствия си беше представял.

Габорн искаше да се върне у дома. Глупаво желание — желание да се грижат за него, да живее без грижи, като дете.

Спомни си детството — как ловеше зайци в лешниковата градина със старата си рижа хрътка. Спомни си дните, когато баща му го водеше да ловят пъстърва в потока Чиста сълза — как плачещите върби се свеждаха над водата и дългите червеи висяха между клоните, закачени на копринените нишки, примамвайки пъстървата. В онези дни животът му се струваше безкрайно лято.

Но Габорн не можеше да се върне.

Отчайваше го мисълта дори че ще се отдалечи жив от замъка Силвареста.

Поне засега не можеше да измисли убедителна причина да си отиде оттук. Много скоро баща му щеше да чуе за падането на замъка. Селяците щяха да пръснат мълвата надлъж и шир. Крал Ордън беше на път. Най-много на три дни оттук. Още утре щеше да чуе за това.

Не, Габорн нямаше нужда да предупреждава баща си. Трябваше да отведе на безопасно място Роуан. Някое топло място, където да може да се изцери. Трябваше да помогне на Йоме. А имаше и едно още по-голямо задължение.

Беше положил клетва да не наранява земята. На пръв поглед клетвата изглеждаше лесна за спазване, защото той не искаше земята да търпи рани. Но сега се замисли за скритото послание на клетвата. В този момент огнетъкачите горяха градината на Бинесман. Не беше ли той клетвообвързан да се опълчи на огнетъкачите, да ги спре?

Вслуша се дълбоко в сърцето си, за да усети земната воля по този въпрос.

Огънят горе на хълма изведнъж лумна по-ярък, или навярно огнената светлина вече се отразяваше и от облаците дим над пожара. Сладникавата миризма бе задушаваща. Отвъд реката излая върколак. Габорн дочу и ръмженето на другите. Казваха, че върколаците се боят от водата. Габорн се надяваше да се боят достатъчно, за да не им хрумне да я преплуват и да започнат да го търсят.

По въпроса за градината не почувства нищо. Никакъв подтик, било да спре пожара или да се примири с него. Разбира се, ако Бинесман беше поискал да остане да я брани, щеше да го направи.

Габорн изгази тихо от реката и отиде при Роуан, която все още седеше свита под върбите.

Прегърна я през раменете да я стопли малко. Чудеше се какво да направи, къде да се скрие. Дощя му се да го скрие земята, дощя му се да има някоя голяма дупка, в която да изпълзи и да се зарови. И изпита… правота, че е пожелал това, почувства, че земята ще го скрие точно така.

— Роуан, знаеш ли някое място тук в града, където можем да се скрием? Някое мазе, яма?