Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Не — отвърна с ужас Йоме.

Радж Атън погледна към пода, където сред купа мръсотия лежеше крал Силвареста.

— Дори заради неговия живот?

Тогава Йоме осъзна. Осъзна, че баща ѝ щеше да ѝ каже никога да не прави тази сделка.

— Не — потръпна Йоме.

— Ужасно е да подложиш един идиот на изтезания. Цялата тази болка, която баща ти ще трябва да изтърпи, без да разбира защо, без да знае, че съществува такова нещо като смъртта, което може да му донесе покой, докато мъчителите му повтарят твоето име всеки път, когато го подлагат на железата, така че след време, при всяко споменаване на името ти, той да крещи от болка. Наистина би било ужасно.

Вложената в тази идея жестокост скова Йоме. Тя погледна Радж Атън с разбито сърце. Не можеше да каже „да“.

Вълчия господар кимна на един от хората си.

— Доведи момичето.

Телохранителят напусна залата и бързо се върна с Шемоаз. Шемоаз, която трябваше да е в цитаделата на Посветителите, за да утешава баща си. Шемоаз, която толкова беше изстрадала предната седмица, толкова бе изгубила от Радж Атън.

Как той бе разбрал какво изпитва Йоме към скъпата си приятелка? Дали самата тя не беше я издала с поглед?

Очите на Шемоаз се бяха разширили от страх. Тя заплака ужасена, като видя лежащия на пода крал. Изпищя, когато телохранителят на Радж Атън я поведе към счупения прозорец, готов да я хвърли през перваза.

Сърцето на Йоме заблъска в гърдите ѝ, докато гледаше ужасената си приятелка. Два живота. Радж Атън се канеше да убие двама — Шемоаз и нероденото ѝ дете.

„Шемоаз, прости ми“, искаше да ѝ каже Йоме. Защото знаеше, знаеше с цялата си душа, че поражението е грешно. Ако никой не беше отстъпвал, досега Радж Атън нямаше да е жив. Но знаеше също така, че ако му отдаде обаянието си, това ще му донесе малко, но ще спаси живота на близките ѝ.

— Не мога да дам на теб дарбата си — каза Йоме, неспособна да скрие омразата в гласа си. Не можеше да му я даде. Не лично на него.

— Щом не можеш на мен, тогава на някой вектор — предложи Радж Атън.

Нещо трепна в сърцето ѝ. Равновесието се появи. Щеше да даде красотата си — да я даде заради своя баща, заради Шемоаз. Стига да не я дадеше пряко на Радж Атън. Отвърна със скършен глас:

— Добре. Донеси тогава своя силар.

Малко по-късно силарите бяха внесени, с една окаяна жена, която бе отдала обаянието си. Йоме погледна вещицата в сивия халат, видя в какво ще се превърне и се помъчи да съзре що за красота е била стаена някога у тази жена.

После започнаха заклинанията. Йоме гледаше Шемоаз, все така застанала до ръба на счупения прозорец, и безмълвно пожела да се лиши от красотата си, пожела си да откупи с нея нещо скъпо и непреходно. Живота на една приятелка, и бебето, което носеше тя.

Шумолене в мрака и тънката фосфорна лента на пламъка, стъпките на приближаващия се облекчител, който поднесе върха на силара ниско под шията ѝ, почти срещу гърдите ѝ.

В този много кратък миг не се случи нищо, само някой прошепна:

— Заради твоята приятелка. Направи го заради приятелката си.

Йоме кимна, челото ѝ плувна в пот. Задържа в ума си образа на Шемоаз, на Шемоаз, държаща в ръцете си дете… как го кърми.

Изпита неописуема болка, когато силарът я докосна, отвори очи и видя ръцете си сухи, и как пращяха, поставени сякаш в адски огън. Вените по китките ѝ се издуха като коренища, а ноктите ѝ станаха чупливи като креда.

Пълните ѝ млади гърди хлътнаха и тя неволно ги сграбчи, почувствала невъзвратимата загуба. Вече съжали за сделката, но беше късно. Чувстваше се… сякаш бе застанала посред реката, а пясъкът под нея се отнасяше, завличаше я. Всичко, което беше нейно, цялата ѝ красота, изтичаше и се вливаше в силара.

Пищната ѝ коса се сгърчи като гнездо червеи.

Йоме закрещя от болка и ужас — и още се отля от нея. За миг сякаш видя самата себе си, и намрази онова, което видя. За пръв път в живота си разбра, че е нищо, че винаги е била едно нищо, само един знак. Изпита страх да извика, да не би да оскърби другите с окаяния си глас.

„Това е лъжа. Не съм толкова грозна — изкрещя тя към душата на Радж Атън. — Красотата ми можеш да имаш, но не и душата ми.“

И тогава се отдръпна от пропастта, и се почувства само… сама. Съвсем сама, и в неизречима болка.

Незнайно как, беше извършила рядък подвиг: не бе припаднала от жестокостта на силара. Макар да си представяше, че цялото ѝ тяло ще бъде погълнато от пламъците.

Студената черна речна вода се завихряше около бедрата на Габорн като мъртвешка ръка, мъчеща се да го довлече надолу по течението. Роуан, превила се на две на брега в тъмното, точно пред него, стенеше от болка.