Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Тогава донеси силарите си — изхлипа бащата на Йоме. — Нека забравя този ден, скръбта си, нека стана като дете.

Щеше да отдаде дара си, за да опази дъщеря си жива.

Йоме бе ужасена. Не можеше да измисли, просто не можеше да измисли какво да прави. „Не забравяй коя си“, беше казала майка ѝ. Но какво означаваше това? „Аз съм принцеса, слуга на своя народ — помисли тя. — Трябва ли да се хвърля срещу Радж Атън и да последвам майка си през прозореца? Какво ще донесе това?“

Като регент, щеше да притежава някаква власт. И щеше да се бори срещу Радж Атън, макар и тайно, докато е жива. Можеше да даде на народа си някаква степен на щастие, на свобода.

Нали точно заради това баща ѝ продължаваше да живее, нали точно затова не предпочете да се бори до смърт, както направи майка ѝ.

Сърцето на Йоме биеше лудо. Тя не можеше да измисли нищо друго, никакъв план или път към надеждата, освен да си спомни лицето на Габорн от заранта. Обещанието на устните му: „Аз съм твоят закрилник. Ще се върна.“

Но какво можеше да направи Габорн? Не можеше да се бори с Радж Атън, не можеше да се надява, че ще надвие Вълка на Юга.

И все пак Йоме трябваше да се надява.

Радж Атън кимна на един от стражите.

— Повикай облекчителите.

След няколко мига облекчителите на Радж Атън влязоха в залата — дребни мъже в халати от шафран, със свирепи лица. Единият носеше силар, положен върху сатенена възглавница.

Облекчителите на Радж Атън бяха опитни, бяха майстори в своя занаят. Единият подхвана заклинанието, а другият се наведе над крал Силвареста, за да го подготви.

— Гледай дъщеря, сира — заговори му той на картишкия диалект. — Това ти прави за нея. Прави за нея. Тя всичко. Тя това, което обича. Ти прави за нея.

Йоме стоеше пред него зашеметена, слушаше виковете на баща си, докато силарът го гореше. Попи потта от челото му, когато металът изведнъж се загърчи като нещо оживяло. Взря се в ясните му сиви очи, докато силарът извличаше дара му, изсмукваше от него разума, докато не разбра, че той вече не помни името ѝ, а само плаче с болката на безумец.

Тя самата изхлипа, когато той изкрещя последно от болка и се срина в краката ѝ.

Тогава облекчителите отидоха при Радж Атън, понесли нажежения до бяло силар, пръскащ след себе си нишка от светлина, а Радж Атън свали шлема си — дългата му черна коса се спусна до раменете му, после смъкна и люспестата си ризница и разтвори кожения елек да разкрие мускулестата си гръд. Цялата беше дамгосана с белези, толкова бе нашарена от силари, че Йоме успя да види само няколко малки петънца нежигосана плът.

Щом пое дара, Радж Атън се отпусна в трона, в очите му блесна доволство, той ги присви и изгледа Йоме.

Прииска ѝ се да скочи срещу него, да го заудря с юмруци, но не посмя да направи нищо, освен да остане до главата на баща си и да го гали по косата, мъчейки се да го утеши.

Кралят отвори очи, съзнанието му за миг се върна и той се взря в Йоме с отворена уста, сякаш се чудеше що за странно и красиво същество вижда. „Гаааа“, изрева той безсилно и безсмислено; после по червения килим под него се разля локва пикоч.

— Татко, татко — тихо зашепна Йоме и го зацелува, с надеждата, че някога поне ще си спомни, че го е обичала.

Щом свършиха със заклинанията си, облекчителите излязоха. Радж Атън посегна и взе меча си от трона на кралицата.

— Ела, заеми мястото си до мен — прикани я той. Тя отново видя неприкритата лъст в очите му и не разбра дали жадува за тялото ѝ, или за даровете ѝ.

По средата на пътя до трона осъзна, че е използвал Гласа, за да ѝ заповяда. Измамата я ядоса.

Седна на трона и се постара да не поглежда лицето на Радж Атън, невероятно красивото му лице.

— Разбираш защо трябваше да го направя, нали? — попита я той.

Йоме не отговори.

— Някой ден ще ми благодариш. — Радж Атън я погледна искрено. — Учила ли си се в Къщата на Разбирането, хрониките чела ли си?

Йоме кимна. Беше чела хрониките — поне избрани откъси.

— Чувала ли си за Дайлан Чука?

Беше го чувала.

— Воинът ли?

— Хрониките го наричат „Дарът всечовешки“. Преди хиляда шестстотин осемдесет и осем години той съкрушил нашествието на тот и техните магьосници, почти в единична битка. Притежавал толкова дарове на жизненост, че когато меч пронижел сърцето му, то се изцерявало отново, още докато острието излизало. Знаеш ли колко дарове изисква това?

Йоме поклати глава.

— Аз знам — каза Радж Атън и вдигна нагоре ризата си. — Опитай, ако искаш.