Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Джезерил е на по-малко от седмица път пеша оттук — каза след мигновен размисъл Турауш. Беше изпечен лъжец и често самият той се изненадваше от умението си да преиначава истината. — Но пътят през хълмовете гъмжи от разбойници и крадци. Подозирам, че майка ти никога няма да се върне. Боя се, че е попаднала на тях. — Изрече го с тон на дълбока печал, убеден в нейната смърт, без нотка на съмнение в този факт. — Сега как ще се грижиш за братята и сестрите си?

Балимар сведе безнадежден поглед.

— Кракът ми оздравява. След месец-два отново ще мога да работя.

— Без прехрана — зашепна Турауш — те чака сигурна смърт. А когато умреш, малките ще те последват.

Балимар се заоглежда безпомощно. Очите му се насълзиха от скръб.

— Какво да направя?

Иззад гърба му се показаха две току-що проходили деца. Огромните им очи гледаха умолително Турауш. На лицата им бе изписан глад.

— Тръгвай с мен — подкани го Турауш. — Отдай се на нашия господар и ще те нахраним до насита — и теб, и малките. В замъка ще можеш да се грижиш за тях. И ще имат всички удобства.

Балимар се огледа безпомощно.

— Какво да дам, за да мога да се грижа за децата? Слуха си?

— Тогава няма да чуваш виковете им през нощта — подсети го деликатно Турауш. — Мисля, че е най-добре да дадеш издръжливост. Така ще можеш да се грижиш за тях.

— А кракът ми? Никога няма да оздравее.

Турауш само се усмихна снизходително, сякаш бе излишно да спори с него. „Глупчо такъв — сякаш казваше усмивката му, — намерил за какво да се тревожи.“ И след малко добави:

— Най-добрите лекари от цял Индопал са удостоили с присъствието си двореца в Гуза. В продължение на хиляда години лордовете на земите ни идват да дишат въздуха от високите му кули и да се къпят в целебните му извори. Ще покрием с билки и балсами раната ти. След една-две седмици мускулите ти ще заздравеят и болката ще престане.

Долната устна на Балимар потрепваше и момчето бе навело чело, като вол пред кланица, който не иска да пристъпи, подушил кръвта на побратимите си.

„Не е толкова глупав, колкото изглежда — помисли си Турауш. — Дари ли издръжливостта си, кракът му никога няма да оздравее и той го знае отлично.“

Облекчитеялят се пресегна и хвана ръката на Балимар.

— Ела. Нямаме време. Братчето и сестричето ти имат нужда от теб, а и закуската те очаква…

Шемоаз полагаше усилия да изчака търпеливо, за да отдаде своя дар. Докато чакаше на опашката, установи, че в замъка са пристигнали облекчителите от цял Хиърдън заедно с помощниците си. Шестнайсетима от тях работеха близо до върха. Не бяха спирали вече почти два дни — полагаха върховни усилия да свършат огромната си работа, без да хапнат или да починат дори за миг.

Гласовете им бяха дрезгави от умора.

— Сигурна ли си, че се осмеляваш да го направиш? — попита я шепнешком Диърборн зад гърба й. — Ако дариш гъвкавост, не рискуваш ли детето си?

— Рискът е малък — отвърна Шемоаз. — А и не е ли сигурно, че ще загинем, ако не се изправим срещу враговете си?

— Отстъпи мястото си на някой друг — помоли я Диърборн.

— Не мога — прошепна Шемоаз. — Йоме бе най-добрата ми приятелка, а за краткото време, през което познавам Габорн, му се възхищавам така, както не съм се възхищавала на друг мъж. Облекчителите не могат да прехвърлят дара ти, ако не изпитваш обич и преданост. Колко души от всички, които са тук, наистина познават Земния крал?

— Никога не съм го виждал — призна Диърборн, — но знам срещу какво воюва и съм готов да дам всичко, което мога.

— Значи даваш дар заради принципа, докато аз давам моя заради човека. Мислиш ли, че е едно и също?

— Би могло да бъде — отвърна Диърборн, — ако достатъчно уважаваш принципите си.

Над тях се чу вик. Шемоаз погледна нагоре, предварително сигурна какво ще види. Един от дарителите на мускули лежеше на моравата, а няколко лечители набързо го покриха с бял чаршаф и го изтеглиха настрана, за да не би смъртта му да разколебае останалите, дошли да дадат дарове.