Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Какво искаш в замяна? — попита тя.

— Проклятията на халите опустошиха земите във всички южни кралства на Индопал. Народът ми има нужда от храна, за да изкара зимата.

— Складовете в Карис няма да свършат много работа — отвърна Риала.

— Ще има достатъчно, за да оцелеят силните и хитрите — каза Радж Атън. — Останалите нека умрат от глад. А освен това се нуждая от Посветители за дарове. Всеки лорд, когото пленя в Роуфхейвън, е мой трофей.

— И какво предлагаш в замяна, ако удовлетворя искането ти? — попита Риала.

— След година ще бъда крал на цял Роуфхейвън, а ти ще си моята кралица.

Риала дишаше учестено. В този момент обаче отстъпи крачка назад и макар похотта да я държеше в лапите си, го изгледа преценяващо. Радж Атън си даде сметка, че както той си играе с нея, така и тя си играе с него. Току-що й бе разкрил сърцето си. Сега и тя изплю камъчето.

— Имаш много съпруги в харема си. А кралицата може да бъде само една.

Дързостта й му допадна.

— Те не са ми съпруги, а само играчки за забавление. Имал съм само една съпруга, но Габорн ми я отне, така както ти отне и баща ти.

— Ако твоите съпруги не значат нищо за теб — настоя Риала, — убий ги заради мен.

Огънят в него зашепна: „Да, дай й ги. Така ще я имам.“

— По-добре — предложи й Радж Атън — да ти дам нож да ги убиеш сама.

Изчака я да разбере дали ще приеме, или ще откаже предложението му. Вместо това Риала Лоуикър, бъдещата кралица на Роуфхейвън, го сграбчи за врата, повали го на пода и започна да къса дрехите му.

Малко след зазоряване кървавото слънце се издигна над Деяз. Петлите закукуригаха с пълен глас по улиците на Гуза, сякаш го виждаха за първи път.

Турауш Касил, облекчителят на Радж Атън, обикаляше улиците на града, докато най-после не откри една порутена барака зад тухларната. Бараката всъщност представляваше подпрени в древната каменна стена пръчки, покрити с кожи срещу дъжда и обедното слънце.

Пред колибата още тлееше огън. Вонеше на човешки нечистотии. Турауш се намръщи от погнуса и плесна два пъти с ръце.

— Балимар? — викна той. — Балимар Махадим?

От бараката се показа главата на млад мъж. Очите му бяха зачервени, сякаш беше плакал или не бе спал цялата нощ.

Сигурно беше търсил сестричката и братчето си, просячетата на пазара. Изтощен от безсъние, той надали бе в състояние да съобразява достатъчно бързо. Поне Турауш се надяваше да е така.

— Да? — попита момчето. — Ти ли ме викаш? — Забеляза скъпите одежди на Турауш и сведе почтително глава. — О, велики каиф?

— Аз те повиках — отговори Турауш. — Намерихме снощи братчето и сестричето ти да просят храна на пазара.

— Знаете ли къде са сега? — запита с облекчение Балимар.

— Знам — отвърна Турауш. — Искаш ли да ги видиш?

Балимар се измъкна от бараката, подпирайки се на стената. Турауш забеляза белезникавия белег на бедрото му — кракът му явно бе заздравял. Имаше мускулесто тяло с дебел врат и силни бицепси, а погледът му бе неинтелигентен. Това беше мечтата на облекчителя — мускули, издръжливост, а може би и гъвкавост. Този млад мъж беше цяло съкровище.

— Къде са? — попита подозрително момчето.

— Продадоха се за храна — отвърна Турауш.

— Като роби ли? — В гласа на момчето прозвуча недоверие.

— Като Посветители — каза Турауш. — Сега служат на нашия господар Радж Атън.

Турауш произнесе последното изречение с многозначителен тон, подчертавайки благородството на тяхната служба, за каквато всеки би мечтал.

— Аз… — Гласът на Балимар секна, тъй като той не знаеше какво да каже. — Никога не съм го виждал.

— Той е велик владетел — обясни Турауш, — най-великият от всички досега. Казват, че само преди два дни в Картиш съсякъл огромна хала, Господарката на подземния свят. А в момента е тръгнал да спаси нашето кралство от злите крале на Роуфхейвън. Ти трябва да се гордееш с братчето и сестричето си. Те оказват голяма услуга на нашия господар.

Балимар се огледа объркано. Беше по-мургав от брат си и сестра си и можеше да мине за извънбрачно дете, чийто баща е някой чужденец. Очите му бяха по-тъмни от бадеми. Косата му бе подстригана късо, както се подстригваха младите мъже, които участваха в уличните борби по време на панаир, надявайки се с уменията си да заслужат място в армията на Радж.

— Майка ми ще се натъжи да чуе това, когато се прибере.

— Къде е майка ти? — попита Турауш.

— Отиде при леля ни в Джезерил. Надяваше се вуйчо да ни вземе там. Но замина миналата пролет и още не се е върнала.