Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Той се поизправи, за да я успокои, после я поведе по стръмния бряг към реката. Навлязоха в плачещите върби. Пожарите вече горяха по-ярко.

Върколаците бяха наклякали по другия бряг и се взираха с безпокойство в мрака. Бяха чули дрънченето на оръжията, но докато огънят ги заслепяваше, а Габорн и Роуан се криеха в сенките, върколаците търсеха напразно. Навярно тракането на воденичното колело малко по-нагоре по течението ги объркваше; може би не бяха сигурни, че наистина са чули бой в гората. Като че ли никой от тях не изглеждаше преизпълнен от желание да премине реката и да се бие полузаслепен. Габорн си спомни, че върколаците се боят от вода.

Нагази във водата под плачещите върби. И точно тогава Роуан уплашено ахна.

Нагазили до колене във водата, при речния завой стояха трима главанаци. Единият държеше факла, а другите двама бяха насочили грамадните си дървени пръти като копия. Надничаха като рибари във водата — очакваха, че някой ще се опита да се измъкне по реката.

Светлината, която заслепяваше върколаците, само помагаше на гигантите да виждат по-добре. Габорн ги огледа за миг. Водата надолу по течението едва ли щеше да е по-дълбока от три стъпки. Нямаше начин двамата с Роуан да се промъкнат покрай исполините.

Изведнъж Роуан изохка от болка, преви се и се стисна за корема.

Когато Радж Атън и охраната му приближиха портите, Йоме стоеше на върха на южната кула на цитаделата на Посветителите. Падаше нощ и огнетъкачите бяха тръгнали към града през сухите треви. По пътя им гореше тясна огнена ивица, но за изненада на Йоме огънят не бушуваше, а само на сто разкрача от тях загасваше, така че огнетъкачите приличаха на комети със следващи ги дири от гаснещ пламък.

Зад тях от гората тръгна огромен фургон, пълен с мъже в халати — подскачаше по грубия черен път, водещ от замъка към Дънуд.

Легендарните Непобедими на Радж Атън също тръгнаха в марш към града, строени в двайсет редици, всяка от по сто души.

Но другите останаха назад, в равнината. Косматите главанаци се придържаха към края на дърветата и газеха из реките, докато тъмните върколаци, чиито голи тела бяха по-черни от нощта, обкръжиха замъка и наклякаха из полята. Тази нощ измъкване нямаше да има за никого.

За чест на стражите при дървените порти на цитаделата на Посветителите, те не ги отвориха веднага. Когато Вълчия господар стигна по градските улици до нея — най-защитената цитадела в замъка, — те я държаха здраво.

Изчакаха крал Силвареста да слезе от кулата, с Йоме до него и двамата им Дни плътно зад тях, а накрая — Шемоаз.

„Добре — помисли Йоме. — Нека Вълчия господар постои още малко пред портите, да почака истинския владетел на замък Силвареста.“ Малко възмездие за това, което тя знаеше, че ще последва.

Въпреки че Йоме не забеляза следа от страх на лицето на баща си, той стискаше силно ръката ѝ, като човек, когото отвеждат на смърт.

Слязоха от кулата при портите на цитаделата на Посветителите. Стражите тук бяха най-добрите воини в кралството, тъй като това място беше светилище, беше ядрото на властта на Силвареста. Ако бъдеха убити Посветителите, мощта на Силвареста щеше да погасне.

Стражите изглеждаха спретнати в своите черни ливреи със сребърни ширити върху ризниците.

Когато крал Силвареста закрачи към тях, двамата мъже извадиха мечовете си и сведоха върховете им към земята. От другата страна на стената на цитаделата, през решетките на портикула, се виждаше самият Радж Атън.

— Милорд? — попита капитан Олт. Беше готов да се бие до смърт, стига бащата на Йоме да пожелае. Или да съсече и краля, и Йоме, спестявайки им мъчителния край, от който се страхуваше Йоме.

— Приберете ги — каза Силвареста с разтреперан от несигурност глас.

— Имате ли някакви заповеди? — попита Олт.

Сърцето на Йоме се разтуптя. Боеше се, че баща ѝ ще го помоли да ги съсече още сега и да не позволи да попаднат в ръцете на врага.

Дълъг спор се беше разгорял между владетелите в Роуфхейвън за това как следва да постъпи човек при подобни обстоятелства. Често кралят завоевател се опитваше да изземе даровете от победените. Така той самият ставаше по-силен. А Радж Атън и бездруго вече бе станал прекалено силен. Някои смятаха, че е по-благородно да се самоубият, вместо да се покорят на господството му.

Други твърдяха, че човек е длъжен да живее с надеждата, че ще може да помогне на своя народ, макар и по друг начин. Бащата на Йоме се придържаше към този възглед. В последните два дни, откакто бе загубил два от даровете си на ум, кралят изведнъж беше станал по-предпазлив, притеснен за това, което беше забравил, и се боеше да не допусне грешки.