Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Фенерите в кулата вече бяха запалени. Самата кула, трябваше да се признае, беше грозна. Грамадно квадратно здание на шест етажа, без никаква друга украса освен гранитните статуи на древни крале, обкръжаващи основата ѝ. Статуите бяха огромни, по шестнайсет стъпки. Горе по водостоците бяха изваяни каменни менестрели и танцуващи чудовища, но фигурите бяха толкова малки, че отдолу човек не можеше да ги види добре.

На Йоме ѝ се искаше да побегне, да свърне в някоя от страничните задънени улички и да се скрие зад някоя от кравите, прибрани тук за през нощта. Сърцето ѝ щеше да се пръсне в гърдите.

Когато прекрачи прага на кралската цитадела, едва не припадна. Баща ѝ стисна ръката ѝ и ѝ помогна да остане права. Прилоша ѝ, но се насили и продължи с баща си пет етажа нагоре по широкото стълбище, докато стигнат до кралските покои.

Радж Атън ги преведе през залата за аудиенции в огромната тронна зала. Троновете на краля и кралицата бяха от лакирано дърво, с облечени в пурпурна коприна възглавници. Златен филигран красеше листата, резбовани по облегалките и краката на троновете, както и по гърбовете им. Украсата не беше натрапчива. Силвареста имаше по-хубави тронове на таванския етаж. Но самата зала беше огромна, с два реда еркерни прозорци, гледащи на север, на юг и на запад към кралството. От двете страни на всеки трон горяха по два фенера, а в огромната камина пращеше огън.

Вълчия господар се намести удобно с бронята си в трона на краля, после каза на крал Силвареста:

— Вярвам, че братовчедка ми Венета е добре? Иди да я доведеш. И се освежи малко. Ще си направим аудиенцията след като се почувстваш по-удобно. — Махна небрежно към бронята на Силвареста в мълчалива заповед да си я свали.

Крал Силвареста кимна — знак не на признателност, по-скоро превиване на врата в покорство, след което тръгна към царствените си покои. Йоме беше толкова изплашена, че отиде с него вместо в стаята си.

Не ги последваха Дните нито на краля, нито на Йоме. Дните записваха всеки миг от живота на своите господари, но дори те не смееха да осквернят светостта на спалнята на един Владетел на руни.

Вместо това Дните на Радж Атън ги задържа на разговор в един древен алков извън спалнята, където стражите често оставаха да чакат своя господар. Тук Дните си заговориха на своя таен език. Така ставаше често, когато се срещнеха Дни на враждебни кралства. Йоме нищо не разбираше от кодовете им и просто затвори вратата на спалнята, за да не слуша приказките им.

Кралица Венета Силвареста седеше на един стол в спалнята на краля, облечена в най-фините си одежди, и гледаше през прозорците на юг. Беше с гръб към вратата. Боядисваше си ноктите с прозрачен лак.

Беше суетна, с десет дара на обаяние — много по-красива от Йоме. Венета имаше катраненочерна коса и мургава кожа като на Радж Атън — по-тъмна от тази на Йоме. Дори скъпоценните камъни в короната ѝ не можеха да се сравнят с прелестта на лицето ѝ. Скиптърът ѝ лежеше в скута — златен, с перли в кълбото в единия край.

— Е — въздъхна тя, без да се обръща. — Загуби нашето кралство. — Прозвуча по-уязвена от всякога.

Бащата на Йоме свали златните си ръкавици и ги хвърли на грамадното ложе с четирите пилона.

— Казах ти, че ще го загубиш — продължи кралица Силвареста. — Прекалено мек беше, за да го задържиш. Беше само въпрос на време.

Още болезнени укори. Йоме никога не беше чувала майка си да говори така. Беше сигурна, че никога не му е говорила така.

Крал Силвареста свали шлема си, хвърли и него при ръкавиците, след това се засуети със стегите на долакътниците.

— Няма да съжаля за това, което съм правил — заяви той. — Народът ми живя в относителен мир.

— Без съюзници, без силен крал, който да го защити — каза майката на Йоме. — Колко мир можеше да им дадеш всъщност?

Горчивината в думите ѝ стъписа Йоме. Майка ѝ винаги изглеждаше спокойна, сдържана, тиха опора на своя съпруг.

— Дадохме им най-доброто, което можахме — отговори баща ѝ.

— И в замяна обичта им към нас е нищожна. Ако беше по-силен владетел, щяха да те въздигнат, за да ги защитиш. Хората ти щяха да се бият редом с теб, въпреки липсата на всяка надежда.

Йоме помогна на баща си да свали нараменниците, а после и подраменниците. След малко и нагръдникът му се озова върху леглото. Едва сега Йоме забеляза как подрежда баща ѝ бронята си — като легнал по очи мъж, заровил се в дълбокия пух на постелята.

Венета беше права. Крал Силвареста така и не беше получил почитта и възхищението, които заслужаваше. Един Клетвообвързан Владетел на руни трябваше да привлича следовници, трябваше да се радва на преклонението на своя народ.