Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Магьосникът замълча и Габорн видя, че лицето му е станало пепеляво, сякаш опитът да осмисли думите на Земята бе непосилно бреме дори за него. Или навярно нещата, които бе разбрал, го бяха ужасили толкова, че не можеше да говори.

Габорн не разбра как ще трябва да спази клетвата, но каквото и да изискваше тя, трябваше да я положи. Падна на колене и се закле:

— Аз, Габорн Вал Ордън, се заклевам, че никога няма да нараня земята, че ще посветя себе си на съхранението на семе от човечеството в тъмното време, което иде.

Цялото му тяло се разтрепери. Мъжът от пръст се наведе над него и шлемът му почти докосна Габорн по челото. Вятър изшепна в ушите на Габорн и земята изтътна злокобно. Бинесман изграчи думите:

— Ще държа да опазиш думата си, макар че един ден ще ме прокълнеш.

Земята вдигна два пръста от засъхнала кал, показалеца и средния пръст на лявата си ръка, към челото на Габорн, и изписа руна.

Когато свърши, удари с двата пръста устните на Габорн.

Той отвори уста. Земята пъхна пръстите си вътре. Габорн захапа и вкуси чистата пръст на езика си.

В този момент фино изваяните косми по главата на съществото се разпаднаха, мускулите на тялото се размиха и на земята се изсипа купчина пръст.

Всепоглъщащото присъствие на земята изчезна мигновено. През дърветата все още се процеждаше светлина. Габорн вдиша дълбоко.

Бинесман се раздвижи. Лицето му беше пребледняло и той с благоговение се взря в купчината. Пресегна се, почтително мушна пръста си и вкуси.

Гребна с шепа, пръсна по лявото рамо на Габорн, после на дясното, след това посипа главата му и заговори напевно:

— Земята те цери, земята те крие, земята те прави свой! — Сложи ръце на раменете на Габорн. — Габорн Вал Ордън, провъзгласявам те за истински Земероден. Както ти служиш на Земята, така тя ти служи в отплата.

Габорн все още надушваше седефчето на поляната, но сега от силния мирис само носът го засърбя. Отиде до храста, погали един залинял жълт цвят и отскубна няколко листа от клоните.

После се обърна и видя, че Бинесман го гледа с нещо близо до възхита.

Когато Габорн си откъсна още десетина листа, Бинесман избоботи:

— Е, стига де, цяло село ли се каниш да задушиш с тях? Хайде, че нямаме време.

Чародеят разтърка листата от седефче между шепите си и когато разтвори длан, те бяха станали на прах. Бинесман свали от врата си една кесия, сипа в нея разтритите листа и я надяна на шията на Габорн.

Габорн искаше да зададе поне сто въпроса. Но когато бе влязъл в тази градина, беше изпитал чувство за сигурност чувство, че е защитен. Сега осъзна, че времето изтича, и изпита припряност. Сега нямаше време за въпроси.

Кухненското слугинче беше стояло през цялото време в края на поляната и ги бе гледало с ужас. Сега Бинесман поведе двамата надолу по склона към южната стена на градината. Габорн стискаше вързопа със силарите в едната ръка и дръжката на сабята с другата.

Чувстваше се много странно. Някак изтръпнал. Искаше му се да отдъхне, да има време да премисли нещата и да ги подреди в ума си.

Когато стигнаха другия край на ливадата, под сянката на екзотичните дървета, Габорн чу отзад вик и се обърна.

Нощта почти беше настъпила. Вече се мяркаха светлини от наблюдателните кули на цитаделата на Посветителите, долу откъм Войнишката цитадела, както и от кралските покои. В небето бяха светнали няколко самотни звезди. Това го изненада, защото ясноочето така беше усилило взора му, че не му приличаше на нощ.

Но на високото, по пътеката зад тях, много по-ярък от всяка друга светлина, насам крачеше страховит мъж с проблясващи по раменете му зеленикави пламъци — ближеха гладката кожа на обезкосмения му череп като змийски езици.

Огнетъкачът все още беше зад портата, същата порта, през която бяха влезли и те. Стражите се бяха отдръпнали при появата на магьосника и сега той изпъна ръка. Лъч слънчева светлина сякаш лумна жадно от дланта му и желязната порта се стопи и се огъна. Огнетъкачът мина през рухналата врата и влезе в градината.

Зад него вървяха съгледвачи на Радж Атън. Мъже в черни халати, които душеха за миризмата на Габорн.

— Бързо! — прошепна Бинесман.

Ако това бяха обикновени хора, Габорн нямаше да се уплаши. Но сега той усети че това, в което се е замесил, не е просто битка между простосмъртни. Беше Огънят и го търсеше.

Тримата затичаха през гората, по блатистата земя край потока. Малко по-надолу, след неколкостотин разкрача, потокът щеше да се влее в река Вий, а там Габорн се надяваше, че ще намери начин да се измъкне. Девойчето и чародеят едва издържаха на неговата скорост. Прескочиха някакви ниски храсти и след няколко мига стигнаха до малка къща с белосана ограда и сламен покрив.