Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

И същевременно някак се страхуваше и да не поеме тази клетва. Ловците на Радж Атън със сигурност го търсеха. Трябваше му помощ, за да се спаси. Трябваше му помощта на Бинесман.

— Заклевам се — каза Габорн на Бинесман.

Бинесман се изсмя.

— Не на мен, глупак такъв. Не се кълни на мен, закълни се на земята, на това, дето е в ръката ти и под краката ти. Кажи цялата клетва.

Габорн отвори уста. Съзнаваше болезнено колко държи на думите си билкарят, болезнено съзнаваше, че тази клетва е много по-важна, отколкото може да си представи. Зачуди се дали ще може да спази клетвите си както към земята, така и към Йоме.

— Аз… — заговори Габорн и земята под краката му потрепери. Навсякъде около него — през поля, гори и градина — земята се затаи. Никакъв полъх на вятър, никаква птича песен или зов на горски звяр. Тъмните дървета около него сякаш станаха още по-големи и скриха цялата светлина.

„Тъмно. Тъмно. Аз съм под земята“ — помисли Габорн.

Огледа се с безпокойство, защото досега само си беше мислил, че вечерта е тиха. Сега се беше възцарило абсолютно безмълвие и Габорн усети, че странното и властно присъствие се втурва към него.

Бинесман рязко се отдръпна от храста седефче, закова се на място стъписан и започна да се озърта налудничаво. Земята близо до краката му се загърчи, тревата се раздвои, като разкъсващо се огромно було.

А от храстите в края на гората се появи човек, тъмен силует, излизащ от сенките. Преди няколко мига Габорн беше зърнал този силует, видял беше сянката му веднага щом билкарят го намаза със сока на ясноочето, но не беше и предположил каква е истинската външност на съществото.

Защото това не беше смъртен човек. По-скоро беше създание от пръст, оформено от тлъста черна почва. Слепени бучици пръст и камъчета оформяха чертите му.

Габорн го позна. Към него крачеше Радж Атън. Или по-точно, същество от пръст с формата на Радж Атън излизаше от дърветата и идваше към него, в пълно снаряжение, властно навъсено, чак до високия шлем с разперените криле на бухал, черни като оникс.

Габорн замръзна от ужас. Не можеше да проумее какво означава това. Погледна към Бинесман; чародеят беше отстъпил назад и гледаше слисан.

Съществото изгледа Габорн отвисоко, с насмешливо презрение. В мрачината на леса случаен наблюдател щеше да го вземе за човешко същество, само че лишено от цветове. Всяка мигла, всеки нокът на пръстите, всяка черта и всяка нишка в тъканта на дрехите му изглеждаха изваяни до съвършенство.

Тогава земята проговори.

Съществото от пръст не мърдаше устните си. Но думите му сякаш заприиждаха от всички посоки. Гласът му бе въздишка на вятъра през ливада или съсък през планински зъбери. Гласът му бе шумолене на речни камъни или трополене, когато се отронят надолу по склон.

Габорн не можеше да разбере и думичка. Бинесман до него се заслуша напрегнато и запревежда:

— Казва ти, Габорн: „Би ли изрекъл клетва на мен, о, сине човешки?“

Странните звуци продължиха, а Бинесман помисли малко, преди да добави:

— Ти твърдиш, че обичаш земята. Но би ли посветил клетвите си на мен, дори ако нося лицето на враг?

Габорн погледна Бинесман за отговор и чародеят кимна; приканяше го да говори направо на Земята.

Габорн никога не беше виждал нещо подобно на това същество. Нито беше чувал. Земята бе дошла при него, избрала форма, каквато Габорн можеше да види и възприеме. Някои хора твърдяха, че като гледат в огъня, виждат зад него лика на Силата, а на Габорн често му се беше струвало, че огънят е най-досегаемият за сетивата от елементите, а въздухът — най-малко. Но никога не беше чувал земята да изразява себе си по този начин.

— Аз наистина обичам земята — каза най-сетне Габорн.

Странната смесица от далечни шумове се надигна отново.

— Как можеш да обичаш нещо, което не можеш да възприемеш? — преведе Бинесман.

— Обичам онова, което възприемам, и предполагам, че един ден ще мога да възприема и останалото — постара се да отговори искрено Габорн.

Земята се изсмя с насмешка. Грохот на скали. Бинесман каза:

— Ще ме възприемеш някой ден, когато тялото ти се смеси с моето. Боиш ли се от този ден?

Смърт. Земята искаше да знае дали се бои от смъртта.

— Да. — Габорн не посмя да излъже.

— Тогава не можеш да ме обикнеш напълно — прошепна Земята. — Ще подкрепиш ли каузата ми, въпреки това?

Радж Атън. Съществото толкова приличаше на Радж Атън. Габорн осъзна какво иска от него Земята. Нещо повече от това да прегърне живота. Нещо повече от това да служи някому. Да прегърне смъртта, развалата и целостта, каквото беше Земята.