Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Отново посегна към пръта, а Радж Атън — към чука.

Не го беше забил достатъчно дълбоко. Един здрав удар в гръкляна трябваше да я убие почти мигновено, също като удар в бъбреците на човек.

Наоколо пурпурни магесници притичаха да се включат в битката. Великата магесница сниши главата си, разтворила широко паст към Радж Атън.

Точно това му трябваше. Той стисна бойния си чук и скочи в устата й. Сухата грапава повърхност на езика й все едно че беше направена от чакъл.

Челюстите й изтракаха и се затвориха около него, и тя вдигна главата си назад, опитвайки се да го глътне. Той скочи и заби чука дълбоко в мекото й небце, съсичайки в него дълъг прорез.

После дръпна чука и отгоре потече кървав мозък.

Злата магесница се олюля, направи няколко стъпки и залитна.

Радж Атън заби чука в гърлото й, за да я задави.

Когато кашлицата й го изхвърли, в помещението скочиха още дузина Владетели на руни, облечени в изящна коприна. Бопанастрат извика:

— Избийте ги всички, да завземем крепостта!

Пурпурните магесници заотстъпваха, опитвайки се да се спасят. Ала спасение нямаше. Крепостта беше обкръжена. Радж Атън вече бе отворил проход към нея и бе разбил ядрото на отбраната на халите.

Вторият, който нахълта, беше Пуснабиш. Стотици Владетели на руни се изляха в крепостта.

Радж Атън изтича навън на открито, оставяйки на по-нищожните от него да довършат започнатото.

Представи си как тепърва светът ще пее в негова възхвала. Щеше да има паради в Мейгаса, докато той се възкачва на Слонския трон. Хората щяха да застилат пътя под стъпките му с килим от рози, гардении и лотоси. Огромните златни гонгове пред западната порта на града щяха да кънтят ден и нощ в продължение на цял месец. Най-красивите жени във владенията му щяха да го дирят, копнеейки да заченат синовете му, а богати владетели и търговци щяха да го обсипват с щедрите си дарове.

Победата му щеше далеч да засенчи всички подвизи, осъществени от Габорн Вал Ордън. Той, Радж Атън, беше убил най-великата от халските магесници, беше спасил света.

Песни за него щяха да се пеят хиляда години. Неродени още деца щяха да седят вечер край огньовете и да слушат как Радж Атън се е изправил срещу Владетелката на Долния свят. Щяха да зяпват в почуда и щяха да се мъчат да скрият от бащите си как треперят от страх.

Всичко това и още какво ли не си представи Радж Атън на излизане от крепостта, докато се връщаше под слънчевата светлина. Отровният въздух се вихреше от бърлогата на халите на ръждивокафяви облаци.

Той скочи от стръмното долу в рова, изкопан от чудовищата, и изведнъж изпита разкъсваща болка. Прилоша му. Усещането му беше твърде познато.

Умираха негови Посветители.

Пазарищата в Бел Наи бяха окъпани от утринна светлина. Бели гълъби прелитаха между тънките върхове на кулите, кацаха по високите покриви на цитаделите и гукаха мило.

Долу на закрития пазар както винаги някакъв продавач дереше гърло:

— Пресен печен шамфъстък! Още пари!

По улиците лежаха камили и преживяха лениво.

Тук, на хиляда мили северно от Картиш, все още не беше стигнала вестта за нападението на халите в далечните земи. Придворните на Радж Атън не бяха пожелали да тревожат хората.

Но в най-дълбоките недра на цитаделата на Посветителите издъхваха четирима мъже. Трима от тях прехвърляха като вектори жизненост към Радж Атън. Емир Оват ги познаваше по гласовете. Единият беше Кораб Мантузар, Посветител, който действаше като вектор от близо двайсет години. Вторият се казваше Джинджафал Нисаи, прехвърлял жизненост по-малко от пет години.

Общо двамата бяха получили стотици дарове. Отпиваха чай и играеха шах, когато емирът ги убоде с отровната игла.

Сокът от отровния храст парализираше дробовете и рухнали на пода, сега те отваряха уста като риби на сухо. Без жизненост нямаше да устоят дълго на смъртта.

Но макар отровата да трябваше да свърши работата си бързо, все пак им остана време да извикат.

Емирът рязко се обърна и прободе трети Посветител.

Най-близкият пазач чу шума, нахлу в стаята и посече емира на две.

Докато старият владетел издъхваше, пазачът задържа ръката му. За миг емирът си въобрази, че човекът се опитва да му предложи утеха в сетния час. Но преди да склопи очи разбра, че стражът го държи само за да попречи на иглата да прободе нова жертва.

Радж Атън зяпна, задавен от смрадливия въздух. Дори и сега, достатъчно далече, той вкуси от проклятието на великата магесница: „Дъх да не вдишаш“.