Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Зад него барон Уагит дишаше тежко и едва се сдържаше да не препусне към долината и да застане там редом до обречените хора. Минутите се разтеглиха безкрайно, макар че изчакването бе кратко.

На една миля от тях халите настъпваха в Бойния ред. Земята тътнеше под стъпките им.

Не можеше да ги спре.

Когато чудовищата наближиха урвата, стотината стрелци се надигнаха и пратиха залп от стрели.

Малцина от тях разполагаха с толкова силни лъкове, че да могат да пронижат хала от сто разкрача. Още по-малко притежаваха умението да стрелят добре от такова разстояние. Но трима или четирима успяха да нанесат смъртоносни удари преди халите да успеят да се съвземат.

Мечоноски замятаха камъни и нахлуха в урвата. Магесници изхвърлиха черно-кафяви облаци със своите бляскави прътове.

Част от стрелците на Фелдъншир побягнаха към домовете си. Малкото по-бързи щастливци се спасиха. Но повечето прости селяци загинаха под ударите.

Ордата премина дефилето и навлезе в границите на самия Фелдъншир.

Халите събаряха по пътя си огради, събаряха къщи, стояли на мястото си от столетия, опустошаваха ниви и стада.

Хората бягаха — уплашени селяци, майки с бебета на ръце и деца по петите им.

Писъците им заглушиха дори тътена от стъпките на халите.

Онези, които успееха да избягат встрани от пътя им, щяха да оцелеят. Онези, които се проваляха — този провал щеше да им е последен.

Мечоноските отпред гълтаха овце и хора, докато стомасите им се издуят. Повръщаха храната си, продължаваха напред и отново започваха да ядат.

Габорн се вцепени.

На запад рицарите на Ленгли връхлитаха в тила на чудовищната колона и избиваха по-бавните. Всичките им пики бяха изпотрошени, затова разчитаха на бойните чукове.

Но на изток пътят бе почернял от селяни и фургони. Главната улица на града се бе превърнала в капан за бягащите. Хората викаха в ужас, но беше невъзможно да се движат по-бързо. Поне хиляда души продължаваха да остават пред пътя на халите.

Един от хората на Скалбейрн се отдели от бойната редица и препусна в галоп през долината. Щом приближи, вдигна забралото на шлема си. Беше маршал Хондлър.

— Добра вест! — извика Хондлър. — Халите не издържаха на скоростта. Отървахме се от хиляди по хълмовете!

Никой не го поздрави. Воинът погледна да види в какво са зяпнали другите и усмивката му помръкна.

— Милорд? Какво можем да направим?

Габорн не отговори веднага. През последния час беше обмислял всяка възможност — стрелкови барикади от склоновете, щурмове с пики, удържане зад каменна стена и изтърпяване на най-лошото, което халите можеха да им поднесат. Всички пътища водеха към погром. Един отговор не беше достатъчен.

Сега той ядосано изръмжа:

— Стойте встрани от пътя им. Избийте всяка, която изостане.

Част от него отказваше да повярва, че всичко това изобщо е възможно. Той беше Земния крал и все още чуваше гласа на Земята. Чувствал се беше убеден, че в часа на най-голямата нужда Земята ще реагира. Но ето че сега гледаше безпомощно бедствието и не можеше да го спре. Най-вече скърбеше за болните и ранените, все така заклещени покрай реката. Съдбата им беше предопределена.

Халите нахлуха в центъра на Фелдъншир. Забавиха се, събаряйки къщи и работилници, отделиха няколко мига да изровят хора от скривалищата им и да ги изгълтат.

Габорн посегна към земните си сетива. Много от Избраните му бяха избягали. Някои вече се намираха от другата страна на реката, на север. Други бяха заминали на юг, сред хълмовете. Халите щяха да продължат право през Фелдъншир. Неговите хора на север и юг трябваше да са в безопасност.

И все пак чувстваше нарастваща опасност дори за онези, които се бяха отдръпнали от пътя на халите. А това можеше да означава само едно. След като халите стигнеха езерата на Вонеща вода, щяха да обърнат назад и да подгонят хората около Фелдъншир.

Но се беше случило и нещо още по-значимо. Габорн посегна надълбоко в земните си сетива. Земята го предупреждаваше, че опасността вече се е усилила десетократно. Заплахата за целия свят се бе усилила и той се зачуди какво ли може да се е променило.

И тогава го усети. Радж Атън го нямаше. Можеше само да предположи, че халите в Картиш са го убили. С неговата смърт като че ли всичко беше на път да се разпадне.

Габорн се олюля.

Загледан в зверствата и разрухата, която чудовищата сееха долу, Хондлър възрази:

— Милорд, аз съм се заклел на Вълчето братство. Няма да стоя тук бездейно, докато загиват хора.