Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Стражите щяха да убият емир Оват заради това, което щеше да стори. Надяваше се само, че ще може да спаси сина си.

— Тръгвай бързо — прошепна му той. — Дръж се спокойно и с вдигнато чело.

Войските с Габорн препуснаха на север, за да отрежат пътя на халите. Ленгли поведе другата половина заедно с главанаците по дирята на чудовищата, за да избиват всяко, което изостане.

Бинесман подкара до фургона на Ейвран, хвана я за ръката и я издърпа при себе си на седлото. В схватката един лорд беше убит и Бинесман посочи бялата кобила, застанала над мъртвия си господар на една миля от тях.

— Би ли се осмелила да яздиш боен кон без помощ? — попита я той.

— По-лесно е от язденето на граак — увери го Ейвран. — Пък и да паднеш, земята не е на една миля под тебе.

— Съгласен съм.

Препуснаха в галоп към самотното животно, Пролет ги последва на сивия си жребец. Бинесман скочи на земята, а Ейвран задържа юздите на коня. Постара се да не гледа мъртвия рицар, докато Бинесман прерязваше с ножа си кожените каишки на тежкото покривало.

Но се наложи да погледне, макар и само за да се увери, че рицарят е мъртъв.

Определено нямаше никога повече да може да язди. Беше паднал лошо, прекършил си беше врата и беше ударил главата си в камъните. Мухите вече бяха накацали по него.

Бинесман свали от кобилата тежката броня и остави само седлото. Сега кобилата беше готова за бърза езда.

Междувременно войските на Габорн бяха отпрашили далече на север, а с тях и фургоните. Ейвран помисли, че ще гълта праха им чак до обед.

Но Бинесман се метна на коня си, накара я да възседне бялата кобила и пришпори на изток, към хората на Ленгли.

— Какво правим? — попита го Ейвран.

— Ще отнесем предупреждение за Фелдъншир — отвърна Бинесман.

— Искаш да кажеш, че няма да хванем пътя?

— През горите ще стигнем по-бързо, отколкото хората на Габорн по пътищата.

Според нея не беше много за вярване. Грамадният имперски жребец, който яздеше чародеят, бе предназначен за бърза скорост през равнините, не и по хълмовете. Нейната кобила, с малки копита и здрави крака, щеше да се справи по-лесно по високото. Но пък знаеше, че земните магове притежават странната дарба да намират по-лесни пътеки в гората.

— Добре. Но няма ли Габорн да се сърди? Той ще иска да съм до него, да го съветвам. — Мисълта да язди с него я ужасяваше. Щеше да я помоли да яде от още някоя хала, ако намереха по пътя такава, която да прилича на Майстора на пътя.

— Хмм. — Бинесман се намръщи съсредоточено. — Никога не съм виждал Вонеща вода. Колко големи казваш, че са езерата?

— Не са големи. Стават по-големи зиме, когато ги напълнят дъждовете, но през лятото се свиват.

— Хрумна ми нещо — каза Бинесман. — Току-виж успея да изцеря Вонеща вода, да я очистя, вместо да я тровим. Но трябва да избързаме. Магията е бавна.

— Мислиш ли? — попита го Ейвран. — Ти не си воден чародей.

Бинесман въздъхна колебливо.

— Е, мога само да опитам.

Конете им се понесоха през равнината под жълтия облак прах. Подминаха войските на Ленгли.

Чародеят пришпори коня си нагоре по един стръмен рид. Спря за малко, докато Ейвран и вайлдът го настигнат. Гората пред тях беше гъста и почти непроходима, само с няколко пътеки на диви зверове. Глигани бяха ровили за жълъди и земята под дърветата приличаше на разорана.

Малко по на юг халите бяха навлезли в леса и дърветата се кършеха от напора на техния бяг. Един лопатар се появи, затичал уплашен по пътеката, и грамадните му рога изтракаха в храстите. Като видя чародея, животното побягна на друга страна.

Бинесман вдигна тоягата си и изрече:

— Пътят е дълъг, къс е денят. Бърза пътека отвори ни сега.

Дърветата пред тях зашумяха, сякаш някой огромен звяр закрачи през леса, дращейки по голите клони и сухите листа. И изведнъж Ейвран видя пътека, която допреди миг не съществуваше. Клоните от двете страни се полюшваха.

— Ето там! — извика тя.

— Виж ти — хитро се подсмихна Бинесман.

Пришпори коня си по пътеката и препусна в галоп като вятър. Ейвран го остави да се отдалечи, с Пролет след него. Не искаше да я удрят ниските клони.

Но след първата измината миля забеляза, че ниски клони няма. Пътеката си оставаше открита и почти права. Макар земята да беше застлана с килим от сухи листа, отъпканите от дивеча просеки, по които препускаха, бяха разчистени от камъни и клони като добре поддържан път.