Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Надяна си идиотска усмивка и остави очите си да блуждаят. Имаше една група хора в цитаделата на Посветителите, които можеше да изиграе — слуга, чиито качества не си е струвало да се вземат, но който все пак обича своя владетел и заради това изпълнява каквато служба му възложат.

Габорн примижа, ухили се към войника, посочи с пръст коня му и рече:

— Ее! Хубав кон!

— Попитах как се казваш? — настоя войникът. Говореше с тайфански акцент.

— Ейлсън — отвърна Габорн. — Ейлсън Предания. — Произнесе го като владетелска титла. Всъщност това име се даваше на човек, комуто е отказано да бъде Посветител, защото са решили, че дарбите му са нищожни. Пръстите му зашариха по дръжката на сабята, сякаш искаше да я извади. — Ми аз… рицар ще ставам.

Габорн успя да извади сабята до средата все едно, че искаше да я покаже, след което отново я натика в ножницата. Ако я видеше, войникът щеше да разпознае фината стомана.

Ето че си беше намерил маскировката. Слабоумен хлапак, който си е намерил отнякъде сабя и си я носи да се перчи с нея.

В този момент през портикула изтрополи тежка кола — открит фургон, пълен с мъже в качулести халати — хора с отпуснати челюсти, празни очи и изцедени мозъци. Мъже толкова изнемощели от това, че са дарили мускулите си, че не можеха да се повдигнат, а само лежаха изтощени с ръце, изпружени над ръба на фургона. Мъже толкова осакатени от това, че са дарили гъвкавостта си, че всички мускули по телата им сякаш се бяха вкочанили — с изкривени гърбове и свити без полза пръсти.

Радж Атън водеше част от собствените си Посветители в цитаделата. Четири едри товарни коня теглеха фургона. Жребците на почетната му стража пъргаво пристъпваха наоколо, цвилеха и ритаха. Нямаше място за толкова много животни тук, в каменния квадрат, при толкова струпали се наоколо и зяпащи нещастници.

— Сабята ти е много хубава, момче — изръмжа воинът на Габорн, докато конят му се дърпаше да направи път на фургона. — Гледай само да не се порежеш. — Думите му означаваха, че няма да го задържи; побърза да се дръпне от фургона, без да прегази най-близкия зяпач.

Габорн заситни към него. Знаеше, че най-сигурният начин да се отървеш от някого е като му досадиш.

— Ама тя не е остра. Искаш ли да видиш?

Фургонът спря и Габорн видя Девата на честта на Йоме, Шемоаз, в самия му край, прегърнала главата на един от Посветителите там. „Тате, тате…“, хлипаше тя и Габорн разбра, че тези не са просто кои да е от Посветителите на Радж Атън, а пленени от него рицари, върнати в родината им като трофеи. Човекът, когото прегръщаше Шемоаз, беше тридесет и няколко годишен, с много светлокестенява коса. Габорн погледа девицата и баща ѝ съжали, че не може да ги спаси. Съжали, че не може да спаси цялото това кралство. И в същото време, стъписан, мълчаливо се закле. „Ако зависи от мен, ще спася и вас.“

Откъм сенките до Габорн се приближи едър мъж в мръсен халат и изръмжа:

— Ейлсън, вонлив проклетнико! Недей да ми се пречкаш на пътя. Защо не си изпразнил гърнетата на Посветителите, като ти казах! Я ела да си свършиш работа. Добрите хора ги остави на мира.

За изненада на Габорн, непознатият тикна в ръцете му две ведра пълни с изпражнения и пикоч, след което го тупна по главата. Ведрата воняха. За човек с дарове на обоняние миризмата беше непоносима. Габорн едва преглътна желанието си да повърне, изви врат и изгледа жално мъжа. Беше дебел, с рунтави вежди и къса, наполовина посивяла брада. Сред сенките приличаше на поредния Посветител в оцапан халат, но Габорн го позна: билкаря на Силвареста, могъщия чародей, Земния пазител Бинесман.

— Отнеси ги в градините преди да се е мръкнало — злобно изръмжа билкарят, — да не те напердаша по-лошо от миналия път.

Габорн веднага схвана какво става. Билкарят знаеше, че съгледвачите на Радж Атън са уловили миризмата му. Но никой надарен с дарбата на мириса нямаше да се приближи до тези ведра.

Габорн си пое дъх и ги надигна.

— И да не си оплетеш краката в сенките. На всяка стъпка ли трябва да те гледам? — изсъска Бинесман.

Говореше тихо, сякаш искаше да не го подслушат — знаеше, че всеки от войниците от охраната на Радж Атън има толкова дарове на слуха, че може да отличи дори тупането на сърцето на Габорн от това разстояние.

Бинесман го преведе покрай задните стени на кухните. Там завариха слугинчето.

— Добре, значи го намери! — прошепна то на Бинесман.

Билкарят само кимна, вдигна ѝ пръст да не говори, след което преведе и двамата през желязна врата от задната страна на цитаделата на Посветителите, а после — по утъпкана пътека до една градина. Градината за готварските билки.