Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Но от всички хищнически погледи, с които бе удостоявана в живота си, нищо не можеше да се сравни с това, което видя оголено в очите на Радж Атън.

Габорн само дето не полетя по стълбите към цитаделата на Посветителите; промушваше се през претъпкания с вмирисани безумци и сакати двор.

Капитан Олт беше до него и му каза:

— Ваше благородие, моля, влезте в кухнята на Посветителите и изчакайте, докато не изпратя някого. Скоро слънцето ще залезе. Може да измислим начин да ви прехвърлим през някоя стена като падне нощта.

Габорн кимна.

— Благодаря ви, сър Олт.

Вече от няколко часа знаеше, че ще се наложи да бяга от замъка Силвареста, но не вярваше, че това ще се случи толкова скоро. Беше си представял, че защитниците на замъка ще окажат твърда съпротива. Стените бяха достатъчно дебели и високи, за да задържат пълчищата на Радж Атън.

Трябваше да поспи. От три дни почти не беше спал. Всъщност той почти не се нуждаеше от сън. Още като бебе беше получил три дара на жизненост и за щастие двама от дарителите му все още бяха живи. Така че като всички, които притежаваха голяма жизненост, Габорн можеше да отдъхва на гърба на коня си, да оставя мозъка си да отпочине, докато той самият се движи като в сън наяве. Все пак понякога му се приискваше да подремне.

Виж, с храната работата беше друга. Дори един Владетел на руни с голяма жизненост се нуждаеше от храна. Точно сега стомахът на Габорн ръмжеше от глад. Но нямаше почти никакво време за ядене.

Нещо по-лошо — той беше ранен. Нищо сериозно, разбира се, но все пак стрелата беше разкъсала десния му бицепс. Ръката за меча. Беше я промил и превързал, но тя пулсираше и пареше.

А Габорн нямаше време нито за раната, нито за стомаха си. Точно сега трябваше да се предреши.

Беше убил един от външните конни съгледвачи на Радж Атън и трима от неговите главанаци гиганти. Стрелите му бяха поразили шест от бойните му кучета.

Конните съгледвачи на Радж Атън щяха да искат да си отмъстят. Габорн никак не беше сигурен, че ще може да се измъкне, дори да дочака нощния мрак. Притежаваше два дара на мирис, но острото му обоняние беше нищо в сравнение с това на някои от бойците на Радж Атън: мъже с носове по-чувствителни от носа на хрътка. Щяха да го проследят.

Въпреки показната си увереност пред Йоме Габорн изпитваше страх.

Все пак се залови да свърши каквото бе необходимо едно по едно. Замириса му на готвено от кухнята на Посветителите и той забърза по дървения под.

Озова се не в кухнята, а в широкото преддверие към трапезарията. Вдясно от вратата през няколкото тежки греди към кухненските помещения видя готварските огньове. От таванските греди висяха оскубани гъски, буци кашкавал, връзки чесън, пушени змиорки и сушени наденици. В един от големите казани вреше супа. Миришеше на естрагон, босилек и розмарин. Между него и готварското помещение имаше дълга работна маса и на нея сляпо момиче трупаше на огромен метален поднос сварени яйца, ряпа и лук.

В краката ѝ едно проскубано коте подмяташе в лапите си изплашено мишле.

По-нататък помещението се уширяваше към масивните дървени маси за хранене, почернели от старост и от мазнина, с пейки от двете им страни. На всяка маса горяха малки маслени светилници.

Хлебарите и готвачите на замъка Силвареста се трудеха усилно по това време на деня, зареждаха масите със самуни хляб и купи с плодове, пълнеха блюдата с месо. Докато другите слуги се бяха струпали по стените да гледат битката, готвачите знаеха задължението си: да се погрижат за несретниците, отдали своите дарове на дома Силвареста.

Както в повечето трапезарии на Посветители, обслужващият персонал беше съставен от хора, които сами бяха пожертвали дарбите си: грозниците, отказали се от своя чар, редяха масите и надзираваха кухнята. Немите и глухите се трудеха в хлебопекарната. Слепите и онези, които се бяха лишили от мирис и усет за допир, метяха подове и търкаха опушените котли.

Габорн моментално забеляза царящата тук тишина. Въпреки че около него се суетяха няколко души, никой не проговаряше, освен по някоя кратка заповед тук и там. Тези хора бяха изплашени.

Самите кухни предлагаха щедра смесица от миризми: миризмата на прясно насечено месо от закланите рано заранта животни и на току-що извадения от фурните хляб се мъчеше да надделее над миризмите на топено сирене, разлято вино и гранясала мас. Съчетанието не беше приятно, но Габорн усети, че устата му се изпълва със слюнка.