Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Но когато се обърна да тръгне, девойчето го потупа по рамото и попита:

— Ще ме вземете ли с вас?

Габорн видя страха в очите ѝ.

— Бих те взел — отвърна ѝ тихо той. — Ако смятах, че това ще ти помогне. Но ти ще си в по-голяма безопасност тук.

От опит знаеше, че Посветителите рядко са храбри. Не бяха от типа хора, които се вкопчват в живота и са готови да го бранят с цената на всичко. Да, те служеха на своите владетели, но им служеха пасивно. Не знаеше дали това момиче притежава емоционалната сила, толкова необходима, за да може да се измъкне.

— Ако убият кралицата… — каза тя. — Войниците… ще ме използват. Знаете как отмъщават на пленени Посветители.

Тогава Габорн разбра защо се беше отказала от чувството за допир, защо се боеше да бъде докосвана отново, отново да бъде наранена. Беше преживяла насилие.

Тя беше права. Войниците на Радж Атън можеха да я наранят. Тези хора, които бяха твърде слаби, за да могат да стоят на краката си, или чиито метаболизми бяха толкова забавени, че не можеха да примигнат повече от пет пъти на час — всички те бяха част от своя Владетел на руни. Бяха неговите невидими придатъци, изворът на неговата сила. Поддържайки своя владетел, те се опълчваха срещу владетеля на своите врагове.

Ако крал Силвареста бъдеше екзекутиран, тези окаяници нямаше да избягат от възмездието.

Габорн искаше да каже на девойчето да остане, да ѝ каже, че не може да я вземе. Искаше да ѝ каже колко опасно ще е това пътуване. Но за нея може би най-голямата опасност бе, ако останеше тук, в цитаделата на Посветителите.

— Смятам да преплувам през реката — отвърна Габорн. — Можеш ли да плуваш?

Слугинята кимна.

— Малко.

Тялото ѝ се разтърси при мисълта какво се кани да направи. Долната ѝ челюст потрепери. Сълзи изпълниха очите ѝ. Плуването не беше сред високо ценените умения тук в Хиърдън, но в Мистария Габорн беше изучил по-изтънчените методи на това изкуство от водните чародеи. Все още беше обгърнат от защитните им заклинания, които го пазеха да не се удави.

Той стисна ръката ѝ.

— Е, бъди смела. Всичко ще мине добре.

Обърна се да тръгне, а тя се шмугна покрай рамото му и взе един самун хляб. При прага спря да вземе една тояга и стар шал, загърна главата си и излезе навън.

На една кука над мястото, където беше подпряна тоягата, Габорн зърна ризата на някой от хлебарите — много топло за носене около фурните облекло. Хлебарите обикновено се разсъбличаха до препаска около срамотиите си, когато работеха при пещите.

Взе ризата и я навлече — омазнена и миришеща на тесто и на потта на друг човек. На нейно място окачи тънкия син халат на Силвареста.

Сега приличаше на дребен слуга, ако не се брояха сабята и кинжалът му. От тях не можеше да се лиши. Трябваха му.

Бързо излезе на двора да събере силарите. Ясното вечерно небе вече потъмняваше и сенките бяха станали удивително дълбоки. Стражи изнасяха от стражницата запалени факли, за да осветят каменната полоса.

Но щом излезе от вратата Габорн видя, че е сгрешил. Големите дървени порти към цитаделата на Посветителите бяха широко разтворени и бойната гвардия на Радж Атън току-що беше преминала през тях — мъже, които дори случайният наблюдател щеше да забележи, че се движат с усилена скорост, воини с толкова дарове, че в сравнение с тях Габорн беше бледа сянка. Посветителите на крал Силвареста се бяха скупчили и гледаха отчаяно бойците на Радж Атън.

Самият Радж Атън, вече на прага на портите, тъкмо напускаше цитаделата заедно с крал Силвареста и Йоме.

Габорн бързо огледа двора. Силарите, които бе поискал да прибере и скрие, ги нямаше. Бяха ги взели.

Един воин от телохранителите прикова с погледа си Габорн. Сърцето на младежа заблъска в гърдите. Той се сви и се помъчи да си припомни обучението си в Къщата на Разбирането.

Окаяник. „Аз съм окаяник“, искаше да изговори с цялото си тяло. „Поредният нещастен сакат в служба на лорд Силвареста.“ Но сабята му говореше друго.

Ням? Глух? Глупак, който все още се надява, че ще може да се бие?

Присви се още крачка назад, по-надълбоко в сенките, изгърби дясното си рамо и остави лявата си ръка, да провисне надолу, заби поглед в земята и устата му провисна, глупаво отворена.

— Ти! — извика телохранителят и пришпори напред коня си. — Как се казваш?

Габорн се озърна към Посветителите наоколо, все едно че не беше сигурен дали се обръщат към него. Посветителите не бяха въоръжени. Не можеше да се надява, че ще се крие сред тях.