Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Да ги простя ли? — отвърна принц Габорн. — Че какво има за прощаване? Аз се съгласих с вас. Навярно преди хиляда години е имало основание нашите предци да си наложат един на друг недостойнството на силарите. Но нашествията на халите магесници отдавна са минало. Единствената причина вие и аз да сме Владетели на руни, е защото сме „благородници“! Толкова бях заинтригуван от думите ви, че помолих баща ми да повтори дума по дума всичко, което сте казали, както и обстоятелствата, при които сте го казали.

— И така — продължи Габорн — той започна да ми разказва за неща, които сте казвали още от тригодишна.

Остави ѝ само част от секундата да прецени какво означава всичко това. Крал Ордън, като всеки притежаващ толкова тежки дарове на ума, естествено бе запомнил всичко, което е видял, всичко, което някога е чул, всяка невинна фраза. С неговите дарования на слух Ордън можеше да е чул и най-тихия шепот през три стаи, през дебелите каменни стени на замъка. Като дете, Йоме не разбираше много добре колко голям може да е обхватът на силите, притежавани от един възрастен Владетел на руни. Несъмнено беше казвала безброй неща, които никога не би пожелала да бъдат чути от крал Ордън. А той ги беше запомнил всички, и то безпогрешно.

— Разбирам… — промълви Йоме.

— Не се обиждайте — каза Габорн. — Това изобщо не бива да ви смущава. Татко ми разказа за всичките ви лудории с лейди Шемоаз. — Кимна към нея и Йоме по-скоро усети, отколкото видя жеста му. — Баща ми винаги ви се е възхищавал. Аз исках да се срещнем и да се запозная с вас, но трябваше да изчакам подходящото време. Миналата година дойдох на Хостенфест в свитата му, за да ви видя… Седях в Голямата зала и ви наблюдавах по време на цялата вечеря, а и после. Смея да кажа, че по едно време се уплаших да не би да ви пробия челото с погледа си.

— Вие ме впечатлихте, Йоме — продължи той. — Наложихте пълна обсада на сърцето ми. Наблюдавах онези, които седяха около вас, обслужващите деца, стражите и Девите на честта, и виждах как всички жадуват за обичта ви. На сутринта, когато си тръгвахме, видях как цяло ято деца се събра около вас, докато керванът ни потегляше, а вие ги пазехте да не се напъхат под конските копита. Вашият народ ви обича и в замяна вие му отдавате изцяло обичта си. Нямате равна на себе си във всички кралства на Роуфхейвън. Ето заради това дойдох. Надявах се, че като всички около вас, и аз един ден бих могъл да споделя обичта ви.

Красиви думи. Йоме се замисли. Крал Ордън винаги довеждаше в Голямата зала по двайсетина души от свитата си. Така беше редно — тези, които са участвали в лова, да похапнат от най-големия убит глиган, поднесен в разгара на пиршеството. Йоме се опита да си спомни лицата им: някои бяха с белези от силарите, което само по себе си ги правеше по-дребни лордове. Принц Габорн беше ли един от тях? Не, тогава трябваше да е бил още съвсем млад.

Да, всички до един, телохранителите и спътниците на Ордън, бяха по-стари, по-доверени хора. Ордън беше достатъчно умен, за да знае, че най-добрите мечоносци едва ли са буйни младоци, кипящи от ентусиазъм при мисълта как ще размахат бойна брадва или меч. Не, най-добрите бяха опитните майстори, които в битка стояха на място, сякаш почти неподвижни, и поразяваха враговете с убийствена пестеливост.

Ордън не беше имал младежи в свитата. Освен… за един тя си спомни: свенливо момче, което седеше в края на трапезата… чаровно момче с права коса и пронизващи сини очи, които просветваха умно, въпреки че зяпаше околните като прост селяк. Йоме го беше взела просто за някое доверено адютантче, може би някой обучаващ се млад щитоносец…

Разбира се, онова нищо и никакво хлапе не можеше да е принц от Владетелите на руни! Тази мисъл я обезпокои и сърцето ѝ се разтуптя. Йоме се извърна да погледне принц Ордън, за да потвърди подозренията си.

И се разсмя. Той стоеше пред нея — невзрачен младеж с права тъмна коса и същите ясни сини очи. За една година беше понаедрял. Йоме трудно успя да сдържи изумлението си. Та той… не беше нищо особено. Едва ли притежаваше повече от един-два дара на обаяние.

Габорн се усмихна, очарован от смеха ѝ.

— След като вече ме видяхте и след като знаете причините за идването ми — каза той, — ако бих поискал ръката ви за женитба, щяхте ли да ми я дадете?

От най-съкровените дълбини на сърцето си, Йоме отговори съвсем искрено:

— Не.

Габорн рязко отстъпи назад, все едно че го беше зашлевила, сякаш отказът ѝ беше последното нещо, което бе очаквал.