Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Мразя ви за това — беше всичко, което можа да отвърне Йоме.

В същия миг от долината се надигна тежък барабанен тътен. Слънцето потъваше зад хоризонта. Двама главанаци в края на леса удряха по тежки медни тъпани. От сиянието под дърветата излязоха дузина сиви коне. Всички ездачи носеха черни плетени ризници под жълтите си палта, с червените вълци на Радж Атън на гърдите. Най-предният носеше зелено триъгълно знаме на дълго копие — покана за преговори.

Останалите носеха бойни брадви и щитове с цвета на мед — почетна гвардия, с емблемата на меча под звездата на Индопал на щитовете.

Тоест всички носеха една и съща униформа — освен един…

На последния кон, с черна плетена ризница, с висок шлем с разперените криле на снежния бухал яздеше самият Радж Атън, с щит на едната ръка и боен чук с дълга дръжка в другата.

Там където преминеше, сякаш ярка светлина извираше от него, и все едно той беше звезда в черна и пуста нощ или самотна лодка с горящите факли над тъмната вода.

Йоме не можеше да откъсне очи от него. Макар и от толкова далече обаянието му я порази и я остави бездиханна. Не можеше да различи чертите му — от толкова далече той беше само дребна фигурка. Но дори оттук я впечатли някаква неизмерима, величава красота. И тя осъзна, че да зърне лицето му ще е много опасно.

Възхити я шлемът му с широко разперените бели криле. В спалнята си тя пазеше два такива древни шлема. „Каква чудесна добавка би бил към колекцията ми — помисли тя, — с усмихващия се към мен череп на Радж Атън.“

Зад Радж Атън пристъпваше една обикновена кафява кобила с Дните на Радж Атън, който се мъчеше да не изостава. Йоме се зачуди какви ли тайни може да разкаже той…

Долу при портите войниците на баща ѝ започнаха да си викат предупредително: „Пазете се от лицето! Пази се от лицето!“

Тя погледна към хората си по стените и забеляза как неспокойно опипват оръжията си. Капитан Дероу, който имаше много дарове на сила, затича покрай парапета с грамадния си стоманен лък, който никой друг в кралството не можеше да изпъне — може би се надяваше, че ще може да пусне няколко стрели по Радж Атън.

Сякаш в отговор на предупредителните викове на войниците над Радж Атън се завихри облак от златиста светлина, като вихър от горящи въглени, който се смъкна и привлече погледите към лицето му.

Това беше хитрина на огнетъкачите му, осъзна Йоме. Радж Атън искаше хората ѝ да го видят.

Йоме не се боеше от външността на Радж Атън, поне не и от толкова далече. Съмняваше се, че оттук обаянието му може да замъгли преценката ѝ.

Радж Атън препусна към портите на града. Воините му се разгънаха в редица и пометоха пустите нивя като буря, защото това не бяха обикновени животни. Бяха подсилени жребци. Водачи на хергелета. Изкуството на Владетелите на руни ги бе превърнало в приказни същества, също като техните господари. Гледката — как се носеха стремително през полята като морски дяволи, порещи през морето, изпълни сърцето на Йоме с почуда. Никога не беше виждала толкова чудесни вихрогони да препускат в строй. Никога не беше виждала нещо толкова великолепно.

Принц Ордън изтича до площадката на стълбището и извика към цитаделата на Посветителите:

— Крал Силвареста! Радж Атън иска да преговаря!

Баща на Йоме изруга, започна да навлича бронята си и стоманата задрънча.

Зад Радж Атън, до изоставените ферми, покрай гората започнаха да излизат войските му. Първо петима огнетъкачи, дотолкова слели се със стихиите, които владееха, че вече не можеха да носят облекла — засияха като запалени фарове, облечени в гърчещите се пламъци на зеления огън. Там, където стъпеха, тревите пламваха.

Щом воините излязоха от сенчестия лес, светлината, излъчвана от огнетъкачите, се отрази в лъскавите им брони и засвятка по остриетата на мечовете им.

А сред хилядите воини, които тръгнаха напред, се мяркаха и още по-странни същества от огнетъкачите.

Косматите главанаци, до дванадесет стъпки на ръст, се затътриха тромаво в плетените си ризници, стиснали в лапите си огромни обковани с желязо криваци. Внимаваха да не стъпчат крачещите в строй пред тях войници.

Бойни псета тичаха напред с великаните — огромни чудовища с жигосани по телесата им руни.

Стрелци безчет.

А в самия край на леса пробягваха черни сенки — козиняви твари с дълги гриви. Съскаха и ръмжаха, подскачаха, опирайки се на предните си крайници, в които стискаха грамадни копия.

— Върколаци! — извика някой от стените. — Върколаци, доведени отвъд Инкара!