Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Принц Ордън се окашля — учтиво я молеше да му обърне внимание.

— Тази среща между нас трябваше да е по-хубава — каза той. Гласът му беше нежен. — Надявах се да донеса радостни вести на вашето кралство, а не вести за нашествие.

Сякаш предложението му щеше да е кой знае колко радостно! Тя подозираше, че по-умните ѝ васали щяха да се натъжат, щом научат за годежа, дори да разбираха необходимостта да се свържат Хиърдън и Мистария, най-богатите кралства в Роуфхейвън.

— Благодарна съм ви за бързата езда — каза Йоме. — И че сте поели този риск.

Принц Ордън пристъпи до нея и погледна над ръба на кулата.

— Колко остава според вас преди да почнат щурма? — Каза го някак разсеяно. Или бе твърде уморен, за да мисли? Любопитно момче, замаяно от перспективата за предстоящото сражение?

— До призори — отвърна тя. — Няма да позволят някой да се измъкне от замъка, така че ще ударят скоро. — Предвид прословутата мощ на войските на Радж Атън — гигантите, маговете и неговите легендарни мечоносци — утре кралството на нейния баща най-вероятно щеше да рухне.

Йоме погледна много бегло, с крайчеца на окото си профила на Габорн. Младеж, който щеше да е още по-широк в раменете след година-две. С дълга тъмна коса. Носеше чисто синьо наметало и сабя на кръста.

Тя бързо извърна поглед — не искаше да види повече. Широк в раменете, като баща си. Сто на сто беше смайващо красив. В края на краищата нали извличаше обаяние от поданиците си.

Не като нея. Въпреки че някои Владетели на руни жадно извличаха обаяние от поданиците си и придобиваха неописуем чар, за да прикрият личната си грозота, Йоме беше благословена с естествена красота. Още когато се родила, две красиви девици предложили да дарят принцесата със своя чар и родителите ѝ приели дара им. Но когато Йоме порасна достатъчно, за да разбере какво струват даренията на поданиците, отказа да получава повече дарове.

— На ваше място не бих стояла толкова близо до стената — каза Йоме на Габорн. — Нали не искате да ви забележат.

— Радж Атън ли? — попита Габорн. — Че какво ще види оттук? Млад мъж, който разговаря с девица на кулата?

— Радж Атън има в ордата си десетки далекогледци. Те със сигурност ще познаят една принцеса, когато я видят тук… и един принц.

— Толкова красива принцеса не е трудно да се забележи — съгласи се Габорн, — но се съмнявам, че някой от хората на Радж Атън изобщо ще ми обърне внимание.

— Вие носите герба на Ордън, нали? — попита Йоме. Ако Габорн вярваше, че хората на Радж Атън няма да разпознаят един принц дори само по външността му, нямаше да спори с него. Все пак си представи извезания на наметалото му зелен рицар. — По-добре ще е да не ви забележат на тези стени.

Габорн се изсмя сухо.

— Нося наметалото на един от вашите войници. Няма да издам присъствието си. Не и преди да пристигне баща ми. Ако историята изобщо е учител, това може да се окаже дълга обсада. Замъкът Силвареста не е падал от осемстотин години. Но вие трябва да удържите само три дни — най-много. Само три дни!

Говореше убедено. Искаше ѝ се да му повярва, да повярва, че обединените сили на бойците на баща ѝ и войниците на крал Ордън могат да отблъснат гигантите и чародеите на Радж Атън. А Ордън щеше да призове на помощ лордовете на Хиърдън.

Въпреки осемдесетте стъпки височина на стените на замъка, въпреки дълбочината на рова, въпреки лъкометците по стените и катапултите, скрити под тях, надвиването на Радж Атън ѝ се струваше безнадеждна работа. Толкова ужасяваща беше славата му.

— Крал Ордън е практичен човек. Дали изобщо ще дойде? Едва ли ще рискува живота си, за да защити Силвареста.

Тонът ѝ оскърби Габорн.

— За някои неща може и да е практичен, но не и когато става дума за приятелство. Освен това боят тук е най-подходящото решение за него.

— Разбирам… Естествено, защо баща ви да се сражава у дома, да вижда как собственият му народ загива, да гледа как се сриват стените на неговия замък, след като не по-зле може да се отбранява тук?

Габорн почти изръмжа:

— От двайсет години баща ми идва тук за Хостенфест. Знаете ли колко завист е събуждало това навсякъде другаде? Могъл е да го празнува у дома — или другаде — но той идва тук! Баща ми може да гостува на други крале по политически причини, но само едного нарича приятел.

Йоме имаше твърде смътна представа какво мислят други крале за баща ѝ. Но нито едно от нещата, които си мислеха, не ѝ се струваше добро. „Милозлив глупак“, така го наричаха. Като Клетвообвързан лорд, той се беше заклел никога да не взима дарове от своя народ, освен ако не му ги дават драговолно и свободно. Баща ѝ можеше да си откупува дарове — мнозина щяха с радост да си продадат било зрение, било слух или глас. Но Силвареста нямаше да се унижи да купи качествата на друг. Разбира се, баща ѝ нямаше и да си помисли да насилва или изнудва хората за дарове. Не беше Вълчи господар, не беше Радж Атън.