Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

А руните на кръвния метал засияха, нажежени до бяло и пулсиращи. Облекчителят, човек с дребно лице, крив като птичи клюн нос и дълга козя брада, огледа за миг разтопената руна на силата и нейната светлина се отрази в черното на очите му; после викът преля в песен на радост, на триумф.

Той вдигна силара високо над главата си с две ръце, размаха го така, че нишката бяла светлина се задържа във въздуха, като опашка на метеор, но без да загасне. Светлата лента увисна във въздуха, съвсем досегаема. Облекчителят я огледа грижовно, сякаш за да я прецени.

После поде пронизителна песен и се затича към Силвареста, изпънал след себе си лентата от светлина. Всички спряха — никой не смееше да приближи до тази светлина, за да не се прекъсне връзката, която щеше да се изкове между владетеля и Посветителя.

Щом стигна пред владетеля, облекчителят се поклони и положи нажежения до бяло кръвен метал под гърдите на краля. Песента му стана по-тиха, стана нежна и увещаваща, и в ръцете му силарът бавно започна да се разпада, да се троши и да се разпръсква като бяла пепел; светлината избледня.

Йоме не беше взимала васални дарове от детството си и не можеше да си спомни какво е чувството. Но точно както отдаването на дар причиняваше неописуема болка на дарителя, така получаващият изпитваше неизразима еуфория.

Очите на крал Силвареста се разшириха и от челото му бликна пот. Но това беше пот на възбуда, тръпка на безумно щастие. Очите му засияха от радост и всяка черта по лицето му, всеки мускул се отпусна.

Той намери все пак в себе си достатъчно приличие да не въздъхне, да не изрази удоволствието си прекалено показно.

Бинесман притича до Йоме и се наведе над нея. Дъхът му миришеше на анасон. Халатът му беше с възможно най-зеления цвят, изтъкан от някаква странна тъкан, наподобяваща на стрити корени. Ухаеше отдалече на дъхави билки и подправки, каквито неизменно държеше по джобовете си. В косата му се бяха вплели треви. Макар да не беше красив с тлъстите си и червени като ябълки бузи, в него определено имаше нещо много сексуално. Всеки път щом се озовеше толкова близко до него, Йоме изпитваше възбуда, едно някак много притеснително усещане. Но Бинесман беше Земен пазител, магьосник с големи умения, и съзидателните му сили обикновено въздействаха на хората около него, все едно дали го желаеше, или не.

Той коленичи и с оцапаните си с пръст ръце опипа пулса на шията на Девин. Лицето му помръкна гробовно и угрижено.

— Проклет, безмозъчен облекчител! — промърмори Бинесман и затърси нещо в джоба на оплескания си с кал халат.

— Нещо не е наред ли? — прошепна Йоме; не смееше да говори високо, за да не я чуе някой.

— Хайд използва скорълската версия на заклинанията. Твърде много изцежда от хората и се надява, че аз ще ги оправя. Девин и един час нямаше да преживее, ако не бях тук, и той го знае!

Бинесман беше състрадателен човек. От хората, които изпитват жал към врабченца голишарчета, паднали от гнездото си, или лекуват тревна змия, докато не оздравее, след като е била сгазена от волска кола. Небесносините му очи огледаха Девин изпод гъстите вежди.

— Можеш ли да я спасиш? — попита Йоме.

— Може би, може би. Но се съмнявам, че ще спася всички. — Кимна към другите Посветители, лежащи по наровете; някои от тях се бореха да съхранят живота си, след като бяха отдали дара си. — Жалко, че баща ти не нае оня облекчител от школата на Вимът миналата година.

Йоме малко разбираше от школите за облекчители. Съперничещите си философии и учители доста гръмко прокламираха превъзходството на своите школи и само човек, добре запознат с различните постижения и продължаващите опити във всяка школа, можеше да прецени коя от тях е най-добрата в определен момент. Някои майстори облекчители се отличаваха в процедирането с определени видове дарове. Хайд например беше великолепен в извличането на даровете на слух и обоняние — качества, които баща ѝ считаше за изключително ценни в едно горско кралство. Но в сравнение с тях работата му по извличане на основни дарове — такива като жизненост или метаболизъм — си беше пълна скръб. Добре поне, че за разлика от някои облекчители, не хабеше от скъпия кръвен метал, за да прави опити с кучета или коне.

Бинесман извади от джоба си едно свежо листо камфор, разтри го между пръстите си и го лепна под потните ноздри на Девин.

После пак бръкна в същия джоб, извади цветчета от лавандула, няколко кафяви семена и други билки и започна да ги поставя по запотеното тяло на Девин, а някои — на устните ѝ. Беше цяло чудо. Старият чародей имаше два джоба на халата, и двата дълбоки и натъпкани с всевъзможни листа, стръкове, семена и коренчета, но дори не си правеше труда да поглежда в тях, само бръкваше и като че ли разпознаваше билките на пипане.