Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Вие сте изключително мъдър — каза Фейкаалд с глас, изпълнен с възхищение, като погледна първо Радж Атън, а после Джюрийм.

Все пак такова разхищение не можеше да не натъжи Джюрийм. Толкова много хора преживяват живота си доволни да не вършат нищо, да не бъдат нищо. Беше мъдро от такива хора да се събират дарования, за да влязат в полезна употреба. Но да се похабява по този начин животът на Посветители — какъв срам.

Джюрийм и Фейкаалд извикаха няколко къси команди и след няколко мига стените на замъка оживяха от приготовленията за поход. Навсякъде се разтичаха хора.

Радж Атън тръгна по тесните, настлани с камък улици. Искаше да остане сам с мислите си. Мина край кралските конюшни — спретнати нови дървени постройки, издигащи се на два етажа. В горния етаж се държеше сено и зърно. Долният подслоняваше конете.

Хората му се суетяха навсякъде, взимаха първите коне, които им попаднеха, крещяха заповеди на ратаите.

Радж Атън надникна през няколко отворени врати. В няколко ясли се държаха коне Посветители, много от които висяха от ремъци, окачени на тавана, и конярите почистваха и подсушаваха окаяните животни. През отворените врати прелитаха лястовици и чуруликаха уплашено.

Суматохата в конюшните беше пълна. Тук бяха подслонени не само конете на Силвареста, но и някои от по-добрите животни на Радж Атън, прибрани предната нощ, за да се погрижат за тях собствените му конемайстори.

Все още разполагаше с достатъчно добри бойни коне, за да вдигне прилична конница.

Радж Атън се приведе и влезе в последната конюшня. Миришеше на тор и конска пот. Тази воня дразнеше Радж Атън, с неговото свръхразвито обоняние. Личният му конемайстор миеше конете два пъти на ден с ухаеща на лавандула и магданоз вода, за да потисне колкото е възможно неприятните миризми.

В предната част на конюшнята до една от яслите стоеше някакво тъмнокосо момче. Беше сложило юздите на един подсилен кон — при това добър, ако се съдеше по броя на руните по тялото му — и го решеше, подготвяйки го за седлото. Наблизо стояха още няколко коня от същото качество. Момъкът беше твърде бледолик, за да е някое от конярчетата на Радж Атън, сигурно беше от хората на Силвареста.

При влизането на Радж Атън младежът нервно погледна през рамо.

— Излез — каза Радж Атън на момчето. — Отведи конете при портите и ги дръж там. Запази най-добрите за съветник Фейкаалд и съветник Джюрийм. За никой друг. Ясно? — Радж Атън посочи Джюрийм, току-що застанал на прага, и Джюрийм кимна на момчето.

Младежът също кимна смутено, метна малко ловджийско седло на гърба на коня и се забърза изплашен и треперещ покрай Радж Атън и съветниците му.

Радж Атън понякога имаше това въздействие върху хората. Това го накара да се усмихне. Отзад момчето му се стори някак познато. Но когато Радж Атън се опита да си спомни, изведнъж усети в главата си някаква мътилка, мисълта му сякаш се забули в облак. После се сети — беше го мернал на улицата тази сутрин.

Но не, спомни си сега той, онова не беше момчето. Само някаква статуя, която приличаше на него. Младежът изведе коня от конюшнята, започна да връзва и затяга седлото, да пробва дисагите — на достатъчно разстояние, за да не може да чува.

Останал сам със своя Дни в сенчестата конюшня, Радж Атън бързо се извъртя и стисна Дните за гърлото. Беше го последвал на цели две крачки по-назад от обичайното. Знак за гузна съвест сигурно, или за страх.

— Какво знаеш за атаката ми при Лонгмът? — попита го Радж Атън и го надигна във въздуха. — Кой ме предаде?

— Не съм… аз! — отвърна Дните, сграбчи с две ръце китката на Радж Атън и зарита. Мъчеше се да си поеме дъх. На лицето му се изписа страх. На челото му изби пот.

— Не ти вярвам — изсъска Радж Атън. — Само ти си могъл да ме предадеш… ти или някой от твоите.

— Не! — изохка Дните. — Ние… ние не взимаме страна в държавните дела. Това си е… ваша работа.

Радж Атън се вгледа в лицето му. Беше ужасно изплашен.

Радж Атън го задържа във въздуха — мускулите му бяха яки като северняшката стомана — и помисли дали да не му скърши врата. Може би Дните казваше истината, но все пак беше опасен. Радж Атън жадуваше да го смачка и да се отърве от тази напаст. Но ако го направеше, всички Дни по света щяха да се съюзят и да разкрият всичките му тайни на враговете му — броя на армиите му, местоположението на скритите му Посветители.

Радж Атън пусна Дните на пода и изръмжа:

— Наблюдавам те.

— И аз теб — отвърна Дните и разтърка посиняващия си врат.