Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Изпита копнеж да бъде това дърво, да се разлюлее на вятъра. Неподвижен, непоклатим. Нищо повече от ствол и корени, протягащи се дълбоко в почвата, пипалца на корени, гъделичкани от безбройни червеи. Дълбокият дъх на вятъра. Птиците, зареяли се из клоните му, изплели гнездата си между сплетените клончета по короната, кълвящи личинки и мушици, скрили се под люспите на кората му.

Радж Атън стоеше, затаил дъх, сред горските дървеса, гледаше надолу към по-малките си събратя, вкусваше вятъра, който бавно се виеше около него и през него. Всички грижи бяха секнали. Всички надежди и въжделения бяха заглъхнали. Дърво — толкова мирно и невъзмутимо.

„Ааа, и да стоя така цяла вечност!“

В ствола му лумна огън.

Радж Атън отвори очи. Един от огнетъкачите му стоеше пред него и го гледаше. Беше го докоснал с горещия си пръст.

— Милорд, какво правите? Стоите неподвижен цели пет минути!

Радж Атън си пое дълбоко дъх и изненадано и притеснено огледа околните дървета.

— Аз… Габорн все още е тук, в града.

Но не можеше да опише момчето, не можеше да види лицето му. Съсредоточи се и видя в бърза последователност най-напред камък, после самотен планински връх, а след това — дълбоко ждрело.

„Защо не мога да видя лицето му?“ — зачуди се Радж Атън.

После вдигна очи към дърветата и разбра. Малък тесен пояс дървета към реката. Пръст, протегнат от Дънуд. Но все пак мощен.

— Опожарете тази гора — каза на огнетъкача.

И затича към градските порти, надявайки се, че не е закъснял.

Докато Габорн подкарваше конете през долния двор, от лицето му се лееше пот. При портите напираха хиляди войници.

Извън градската стена се бяха скупчили петстотин рицари. Бойните им коне бяха снаряжени с най-фината броня, каквато можеха да изковат ковачите на Силвареста, черна и излъскана.

Други хиляда стрелци стояха в готовност край стените, с изпънати лъкове в случай, че от гората излезе вражеска войска.

Но фактът, че толкова много мъже вече бяха напуснали замъка, не облекчаваше струпването при портите. Хиляди от войниците не пътуваха съвсем сами — щитоносци, готвачи, оръжейници, шивачи, носачи, стрелари, блудници, перачки — всичко това се тътреше по улиците. Радж Атън имаше в легиона си седем хиляди бойци, но още хиляда души се мъкнеха с лагера му. Оръжейници по двора навличаха броня на конете. Босоноги деца притичваха насам-натам. Две крави бяха хукнали по Складова улица и сега си пробиваха път с рога през тълпата.

Сред цялата тази врява и бъркотия Габорн теглеше коня на Йоме, на баща ѝ, както и на техните Дни, и се мъчеше да удържи жребеца си да не рита и хапе всеки войник, носещ червените вълци на Радж Атън на своя щит или палто.

Един тъмнолик сержант сграбчи юздите на коня на Габорн и изрева:

— Даваш кон, момче! Взимам тоя!

— Радж Атън ми нареди аз да му държа юздите — отвърна Габорн. — Той е за Джюрийм.

Сержантът си дръпна ръката като опарен и изгледа коня с копнеж.

Габорн проби през гъстата маса човешки тела и пое към тълпата войници, трупащи се по овъглената трева извън замъка. Стисна здраво поводите на кралския кон и се обърна назад.

Видиотеният крал се усмихваше на всички, махаше и устата му беше широко отворена от радост. Животното на Габорн с неговия сприхав нрав газеше през гъмжилото и отваряше път за конете, които го следваха. Последни се нижеха Йоме и Дните.

Близо до почернелите порти всеки напираше да премине по разрушения подвижен мост. Едната му страна беше изгоряла от пламъците на огнения дух, но я бяха поправили набързо.

— Отвори път за кралските коне! Пази се от кралските коне! — завика Габорн.

Докато минаваше под портала, мерна градските стени. Навсякъде пазеха стрелци, но пехотинците бяха напуснали постовете си.

После мина под главната арка. Не разчиташе много, че разрушеният мост ще издържи тежестта на конете, заедно с хората върху тях. Над дупката бяха хвърлили няколко дъски, но изглеждаха хлъзгави и податливи, затова той слезе от коня и накара Йоме да направи същото. Колкото до краля, него го остави на седлото и внимателно преведе конете един по един, след което навлезе сред тълпата войници, трупащи се по овъглената трева.

Войниците на Радж Атън нервно поглеждаха към хълмовете, нетърпеливи най-после да поемат на път. Трупаха се нагъсто, като уплашени. Звуците на ловните рогове на крал Ордън преди по-малко от час бяха помрачили настроението им.

Йоме премина моста и Габорн ѝ помогна да се качи отново, след което поведе коня ѝ по черния път, държейки юздите на своя, уж че е само прост коняр, комуто е било поръчано да доведе животните.