Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Така че Джюрийм не можеше да се тревожи, че тези хора са шпиони. Вярно, някой от капитаните можеше да е шпионин. Но как? Как можеше дори един шпионин толкова бързо да уведоми Ордън за възможността при Лонгмът?

Не, трябваше да е Дните, високият мъж с посивяла коса и изсечени, властни черти, който най-много безпокоеше Джюрийм. Той можеше да е помогнал на Ордън в тази битка. Само той.

Джюрийм се ужасяваше от този миг. Отдавна беше подозирал, че той ще дойде. Дните твърдяха, че са неутрални, че никога не помагат на никой владетел срещу друг. Да направят това щеше да означава да се намесят в хорските дела, действие, което според Дните Господарите на Времето нямаше да търпят. Затова те само записваха събитията — но Джюрийм беше чувал и много слухове, много намеци за безскрупулни сделки в миналото. От години могъществото на Радж Атън беше нараствало, докато не стигна точката, от която Джюрийм се страхуваше, че Дните могат да се съюзят срещу него.

Джюрийм вярваше, че посвоему Дните са много по-голяма заплаха от неконтролируемите свободни рицари.

Дните, разбира се, знаеха за действията на Радж Атън. Дните знаеха още предварително, че Радж Атън е замислил да нападне Лонгмът, знаеха, че е оставил там недостатъчен гарнизон. Близнакът на Дни, мъжът или жената, с който беше съединил своя ум в манастира на север, разбира се, знаеше какво предстои. И всичко, което Дните беше научил, можеше бързо да се предаде на мнозина.

Единственото, което Джюрийм можеше да направи сега, беше да не се обърне и да изкорми Дните на място.

— Мисля, че сме предадени, милорд — каза Джюрийм и хвърли поглед към Дните. — Макар че не знам как. — Господарят му го гледаше и забеляза скритото обвинение.

Но какво можеше да направи господарят? Ако Джюрийм обвинеше Дните несправедливо и го убиеше, нещата щяха да се влошат още повече. Тогава всички Дни щяха открито да се противопоставят на Радж Атън и да зашушнат тайните му във всякое ухо.

От друга страна, ако Джюрийм не убиеше Дните, в лагера им щеше да остане шпионин.

Радж Атън се спря.

— Какво ще правим сега? — попита Фейкаалд; кършеше малките си ръчички. Стърчаха от копринения му тюркоазен халат като криви сухи клони.

— А според теб какво да правим? — попита Радж Атън. — Ти си мой съветник, Фейкаалд. Така че съветвай ме.

— Трябва да пратим съобщение до генерал Сюх и да отклоним армиите му към нас за подкрепление, вместо да го караме да напада Оруин — изсъска Фейкаалд.

Фейкаалд беше стар, жилав и опитен. Беше живял дълго благодарение на това, че беше предпазлив. Но Джюрийм знаеше, че Радж Атън често предпочита да слуша не толкова предпазливи съвети. Мощта на Вълчия господар беше нараснала, защото се вслушваше в съветите на Джюрийм.

Той се обърна към Джюрийм.

— А ти какво би направил?

Джюрийм сведе глава.

— Простете ми, о, Благословена Светлина, ако по този въпрос не изглеждам толкова разтревожен. — Хвърли недоверчив поглед към Фейкаалд. — Може и да е вярно, че крал Ордън е пленил вашите силари, но над кого ще ги използва? Вие вече изтръгнахте дарове от всеки по-надарен в Лонгмът. Ордън не може да използва местното население. Което означава, че ще трябва да вземе дарове само от своите воини — лош вариант, защото с всеки дар, който вземе за себе си, той ще отслаби собствената си войска.

— И ти предлагаш?

— Отиваме в Лонгмът и си връщаме силарите! — Това, разбира се, беше единственият възможен отговор. Радж Атън трудно щеше да си позволи да чака подкрепленията. Това щеше да позволи на Ордън или да се измъкне със съкровището, или да събере подкрепления.

Радж Атън се усмихна при този отговор. Джюрийм знаеше, че е рисковано. Навярно Ордън искаше да ги изкара от замъка Силвареста и да им направи засада. Но целият живот беше риск. А Радж Атън трудно щеше да си позволи да седи тук и да не предприема нищо.

Господарят му беше взел шест дара на метаболизъм. Благодарение на това беше способен да се справя с убийците, които го навестяваха от време на време.

Но взимането на такива дарове носеше голяма опасност и обещаваше ранна смърт. Метаболизмът можеше да служи като оръжие срещу притежателя му. Действително, в един такъв случай, според легендата, някакъв Посветител, който дал метаболизма си на един велик крал, бил отвлечен от враговете на краля. Тогава враговете дали на Посветителя стотици дарове на метаболизъм, превръщайки го във вектор, така че кралят умрял от старост за няколко седмици. По тази причина Радж Атън беше прелял всичкия си метаболизъм през един-единствен Посветител, когото винаги държеше край себе си в случай, че се наложи да го убие и да прекъсне връзката.