Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Мъжете по стените заговориха, запоглеждаха се отчаяно и Боренсон се досети какво се питат.

— Чудиш са как моят господар е разбрал, че ще нападнеш Хиърдън? — Боренсон сви рамене. — Моят господар знае много неща. Той чу за плановете ти от шпионите, които служат при теб. — Боренсон погледна многозначително към стоящите до Радж Атън съветници и магьосници; едва сдържаше усмивката си. Може би Радж Атън щеше да продължи да се доверява на тези хора, но отсега нататък — Боренсон бе сигурен в това — те щяха да престанат да се доверяват един на друг.

Радж Атън се изсмя на уловката на Боренсон и контрира с думи, които всяха ужас в сърцето му.

— Така, значи крал Ордън те е изпратил, за да разбереш нещо за неговия син. Не се тревожи, младежа го държим за откуп. Какво смята да предложи Ордън?

Боренсон вдиша дълбоко и отчаяно погледна към стените на замъка. Бяха му наредили да предложи откуп, без да споменава име, така че Радж Атън да издаде имената на онези, които държи в плен. Но Радж Атън беше усетил хитрината му. Сега Боренсон се надяваше, че думите, които щеше да изрече, могат още повече да обезсърчат Вълчия господар.

— Каза ми се да не предлагам нищо — докато не видя принца.

Радж Атън се усмихна насмешливо.

— Щом крал Ордън не може да намери собствения си син, няма да го задължавам. Освен това едва ли ще ти хареса това, което би видял.

Боренсон се замисли. Тази игра ставаше сложна, по-сложна, отколкото му харесваше. Ако Радж Атън наистина държеше Габорн в плен, едва ли щеше да се поколебае да покаже младежа. Освен ако всъщност не беше убил принца.

Но от друга страна, ако Радж Атън не беше пленил принца, тогава с признанието си, че трябва да огледа заложника, Боренсон бе разкрил на Вълчия господар, че той също не знае къде се намира Габорн сега.

Със закъснение Боренсон осъзна, че се е отклонил от изричното предписание на крал Ордън. Беше се престарал в усилието си да бъде умен, престарал се беше в усилието неговият господар да надвие. По този начин можеше да провали цялата си задача.

С пламнало от срам лице, Боренсон извърна коня си и понечи да си тръгне. Съмняваше се, че Радж Атън ще го остави да си отиде. Вълчия господар сигурно беше уплашен, сигурно се чудеше дали крал Ордън е пленил силарите в Лонгмът. И колко би могъл да му предложи за откуп.

— Чакай! — извика Радж Атън зад гърба му.

Боренсон се озърна през рамо.

— Какво ще ми предложиш, ако ти покажа принца?

Боренсон не отговори нищо — боеше се да каже каквото и да било, затова просто подкара коня в бавен тръс и почна да се отдалечава.

Измина стотина разкрача с пълното съзнание, че този малък сблъсък все още може да кривне в друга посока. Беше на един изстрел разстояние от замъка, а и магьосниците на Радж Атън бяха по стените. Радж Атън нямаше да го остави да се измъкне, без да се опита да изтръгне от него някаква информация.

Все пак Боренсон се запита още веднъж, ако Радж Атън държи принца, защо не го показва?

Боренсон обърна коня си и се вгледа в тъмните очи на Радж Атън.

— Габорн успя снощи да се добере жив и здрав до нашия лагер — излъга той открито, — и се боя, че вече не мога да ти предложа никакъв откуп. Дойдох само да донеса посланието.

По лицето на Радж Атън не се изписа нищо, но изплашените, изопнати лица на съветниците му говореха достатъчно красноречиво. Боренсон изпита увереност, че е предположил правилно: Радж Атън не държеше принца. Спомни си за няколкото съгледвачи, които войниците му бяха убили предната нощ, и другия отряд следотърсачи, с които мъжете му се биха в гората само преди час. За какво друго толкова много войници на Радж Атън ще претърсват гората?

— От друга страна — продължи Боренсон, — домът Силвареста е стар и ценен съюзник на моя господар. Мога да ти предложа нещо за кралската фамилия, срещу безопасното им връщане.

— Какво? — попита Радж Атън.

Боренсон се отклони още повече от предписанията, дадени му от крал Ордън.

— По сто силара за всеки член на кралската фамилия.

Сега Радж Атън се изсмя, изсмя се с облекчение и подигравка. Тук, в Севера, където кръвният метал беше такава рядкост през последните десет години, триста силара можеха да изглеждат внушителна сума, достойна за кралска фамилия. Но за Радж Атън, който имаше четиридесет хиляди силара, скрити в Лонгмът, това беше нищо. Радж Атън вече не вярваше, че Ордън е завзел замъка Лонгмът, точно както го беше замислил Боренсон.

— Добре обмисли предложението, преди да ми се смееш — каза Боренсон. Сега беше моментът да постави Вълчия господар на изпитание. Боренсон каза убедено: — Крал Ордън плени в Лонгмът четиридесет хиляди силара и от два дни шестимата му облекчители вършат добра работа. Може би за богат човек като теб загубата на четиридесет хиляди силара изглежда дреболия — но моят господар няма да вдигне предложението си за откуп на краля и неговото семейство. За какво са му такива хора, след като само ти служат като Посветители? Сто силара за всеки и толкова!