Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Трябва да има начин да се премахне Радж Атън, без да се убиват други — каза Габорн. — Обезглавяване.

Йоме нямаше какъв съвет да даде. При могъщите Владетели на руни обезглавяването беше най-сигурният начин да се осигури премахването им, но едно беше да го замислиш, а съвсем друго — да го извършиш.

— И кой ще го обезглави? Вие?

Габорн се извърна към нея.

— Бих могъл да опитам, стига да успея да се приближа до него. Кажете ми, билкарят Бинесман добре ли е? Трябва да поговоря с него.

— Той замина — отвърна Йоме. — Изчезна през нощта. Хората на Радж Атън го видяха… да влиза в горите.

Може би от всичко, което му бе казала, тази вест го отчая най-много.

— Добре — въздъхна Габорн, — значи трябва да променя плановете си. Щом магьосникът е в горите, може би трябва да го намеря там. Благодаря ви за новината, лейди?…

— Прента — прошепна Йоме. — Прента Васс.

Габорн взе ръката ѝ и я целуна, като на отзивчива придворна дама. Задържа ръката ѝ само един миг по-дълго от приетото, леко подуши мириса на парфюмираната ѝ китка и сърцето на Йоме се сви. Гласът ѝ не беше трепнал, в това беше сигурна; не беше я познал по гласа. Но дали не бе познал парфюма ѝ?

Той се вгледа в лицето ѝ с пронизващите си сини очи и макар устните му леко да се свиха, не каза нищо. Йоме извърна лицето си с разтуптяно сърце, уплашена, че е разкрита.

Знаеше, че изглежда отвратително, че всяко късче красота е изстъргано от лицето ѝ. Жълтеникавите ѝ очи, набръчканата ѝ кожа бяха достатъчно грозни. Но външността ѝ не беше нищо в сравнение с ужаса, който изпитваше вътре в себе си, онзи непреодолим подтик към самоомерзението.

Разбира се, той щеше да я презре. Разбира се, че щеше да се отдръпне от нея. Но вместо да го направи, той пристъпи, за да види по-добре лицето ѝ.

Йоме подозираше, че Габорн я е познал. Сега я гледаше мълчаливо, мъчеше се да открие поне някаква следа от жената, каквато беше едва до вчера. Но не я унизи, огласявайки разкритието си. Йоме не можеше повече да понесе този поглед, почувства се принудена да вдигне ръката си и да се скрие от очите му.

— Не се крийте от мен, Прента Васс — тихо каза Габорн, отново взе ръката ѝ и я дръпна надолу. Беше изрекъл името колебливо. Беше я познал. — Вие сте красива, дори сега. Има ли някакъв начин да ви помогна?

Дните на Йоме изсумтя нервно, а хлебарите изведнъж се разбързаха да напуснат гробницата, сякаш всеки от тях си спомни за някаква много важна работа. Йоме искаше да избухне в сълзи, да падне в прегръдките му. Но само стоеше, ужасно разтреперана.

— Не. Никакъв.

Габорн преглътна.

— Можете ли да предадете на принцесата още едно съобщение от мен?

— Какво?

— Кажете ѝ… че тя е завладяла сънищата ми. Кажете ѝ, че нейната красота е незаличима в паметта ми. Кажете ѝ, че се надявах да я спася, надявах се да ѝ предложа малката си помощ, и че може би свърших нещо добро — убих една могъща огнетъкачка. Баща ми дойде, защото аз съм тук, макар и твърде късно. Кажете ѝ, че през нощта останах в замък Силвареста, но сега разбирам, че трябва да го напусна. Войниците на баща ми ме търсят в лесовете. Не смея да оставам повече. Ще се опитам да се добера до гората преди баща ми да нападне града.

Йоме кимна.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита Габорн.

Взря се в лицето ѝ и този път без съмнение тя разбра, че я е познал. Очите му бяха изпълнени не с презрение, а с болка, и с толкова много нежност, че отново ѝ се прииска да падне в прегръдките му. Но не посмя да помръдне.

Очите ѝ се насълзиха.

— Да дойда? И да оставя баща си? Не.

— Радж Атън няма да му посегне.

— Знам — каза Йоме. — Аз… не знам какво да мисля. Радж Атън не е изцяло зъл, не и колкото се боях. Бинесман се надява на нещо добро от него.

— Лицето на чистото зло е красиво — цитира Габорн една стара поговорка на Владетелите на руни.

— Той твърди, че иска да се бие с халите, че иска да обедини даровете всечовешки, за да опази всички хора.

— И когато войната свърши, може ли Вълчия господар да ви върне даровете? Ще пожертва ли собствения си живот, за да могат онези, които е лишил от дарби, да си ги върнат, както е сторил Добрия крал Херън? Не мисля. Той ще си ги задържи.

— Не можеш да знаеш това — каза Йоме.

— Знам го — настоя Габорн. — Радж Атън вече е показал нрава си. Никакво уважение няма нито към теб, нито към никого. Той взима всичко и оставя другите без нищо.

— Откъде можеш да си сигурен? Бинесман, изглежда, иска той да се промени. Надяваше се да убеди Вълчия господар да се отърве от огнетъкачите.