Иан Эсслемонт - Нощ на ножове

Моряк на име Ларл се хвана здраво за перилото и насочи арбалет към най-близкия Ездач. Стрелата прелетя много настрани. Мърл поклати глава — какъв беше смисълът? Вече бяха мъртви. Не можеха да направят нищо. Тогава си спомни скорпиона за преследвания, отскубна се от мачтата и се насочи към кърмата. Без-око все още стоеше вдървен на щурвала, с разперени ръце, взрян право напред. Мърл обви една безчувствена ръка около оръжието и сграбчи коляновия лост с другата. Желязото се впи в плътта му сякаш бе нажежено до червено и откъсна дълги ивици кожа от дланта му. Мърл не усети нищо и продължи да се бори с механизма.

— Какво искат? — извика Мърл на Без-око. Сълзите в очите му замръзнаха и го заслепиха. Скорпионът не искаше да се помести. Той отлепи ръката си от леденото желязо. Кръвта замръзна като дрипи от червен плат. Без-око не му отговори, дори не се обърна. Мърл се хвърли към щурвала и мушна ръката си между ръчките.

Без-око нямаше никога повече да отговаря на въпросите му. Кормчията бе замръзнал за щурвала и се взираше право напред в падащата нощ, а единственото му око бе побеляло от скреж. Ризата и панталоните му тракаха на вятъра, вкочанени и твърди като дъски.

Мърл го гледаше ужасено. Все пак получи своя отговор в пустия поглед на Без-око, насочен право напред към безкрая. Ездачите не се интересуваха от тях. Те бяха тук по друга причина, откликваха на някакъв нечовешки позив, който ги бе накарал да препуснат на север — една завоевателска армия, нападаща това, което толкова дълго ги бе държало като затворници в тесния проход: остров Малаз.

Корабът стенеше като измъчван звяр. Носът му се издигна, натежал от лед, след което се потопи под една вълна. Ударът отскубна Мърл от щурвала. Когато пяната се стопи, Без-око остана сам да управлява ледената гробница. Твърдите като дъски платна паднаха на дъските и се разбиха на парчета. Лед покриваше мачтите и палубата, обвил кораба като тъмно сърце, което продължаваше да пори вълните.

Бурята препускаше на север като приливна вълна, закриваща хоризонта. От гръмоносния мрак изплува флотилия от смарагдови планини, прорязани от дълбоки пукнатини, а снегът по върховете им улови блясъка на залеза.

Напредваха като неунищожими обсадни машини, строени за да подчиняват континенти. По фланговете препускаха Ездачите, с вдигнати пики, насочени на север.

Слаб вятър простенваше над обширната долина от втвърден хумус, с разпилени навред черни вулканични скали, където пясъчните вихрушки танцуваха и сновяха. Приличаха на пламъци от охра, които изникваха на едно място, но бързо изчезваха, за да се появят отново някъде другаде. Долината се простираше във всички посоки до хоризонта, еднаква и монотонна. Самотна фигура се придвижваше с бавното куцукане на сакат човек.

Една вихрушка се спусна към фигурата и я загърна във въртящ се облак от жълтеникавокафяв прах. Фигурата продължи да ходи без да спира, без да вдигне ръка или да извърне лицето си. Пясъчната вихрушка я остави и продължи безцелно по своя спираловиден маршрут. Фигурата вървеше право напред, а усуканият й десен крак дълбаеше пясъка при всяка стъпка.

Тя носеше прокъсаните останки от нещо, което може би някога е било дебел плат върху броня от кожа и люспи. Голите й ръце висяха сухи и тънки като кости, облечени в кожа. Зеленясалият бронзов шлем обграждаше лице с празни дупки вместо очи, огромна пропаст вместо нос и сухи устни, разкриващи изгнили зъби. През гърба й бе преметнат ръждясал меч.

В далечината се появи тъмно петно, но фигурата продължи мъчния си път, напред и все напред под мрачното и мъгливо небе, с форми, които може би бяха птици, прелитащи високо в облаците. Фигурата спря само веднъж. Погледна на една страна и остана така няколко секунди, напълно неподвижна. Далечният хоризонт се бе променил. Бледо-сребърна светлина блестеше над тъмното синьо като мираж на далечни планини. Фигурата гледаше натам, но скоро пак тръгна.

Далечното петно се превърна в хълм, а хълмът в менхир 4 4 Менхир — висок побит камък. — Б.пр. . Фигурата докуцука до подножието на гранитното острие, което бе два пъти по-високо от нея, и спря. Чакаше, обърната с лице към менхира, докато пясъчните вихрушки кръстосваха равнината. Вертикални канелюри 5 5 Канелюра — вертикален жлеб, канално врязване, разчленяващи стеблото на колоната, пиластъра или други успоредни площи. — Б.пр. бяха издълбани в камъка като белези от ноктите на свиреп звяр. Спираловидно надолу по камъка се извиваха фини сребърни символи. Фигурата коленичи схванато и се вгледа по-отблизо, но не в йероглифите, а в кафявата, махагонова форма, свита в основата на менхира.