Иан Эсслемонт - Нощ на ножове

Темпър се опита да духне в ръцете си, за да ги стопли. Рискува да погледне Еджуокър в очите.

— Вярно ли е това?

— Отново полуистина. Вярно е това, че съм тук, за да не й позволя да спечели свободата си — да застана на пътя й така, както стоиш ти. Но аз мога да й попреча да проникне единствено в Сянката. Всички останали пътища ще останат отворени. Включително този към твоя свят.

— Измама! — извика Джена. — Или ще застане на твое място, или няма да го направи! Не му позволявай да се измъкне от отговорността си.

Темпър сви рамене.

— Аз нямам думата.

Джена пристъпи към него и Темпър с мъка се спря да не отстъпи назад. Вдигна оръжията си толкова високо, колкото смееше, въпреки че жената не бе вдигнала своите. Все пак имаше различни видове оръжия.

— Горкият човек. Аз правя всичко по силите си, за да пощадя живота ти, но ти не ми съдействаш.

Очите й светеха като златни фенери и Темпър примижа. Вместо това се втренчи в туловището на създанието, стисна зъби и зачака.

— Темпър, нали така? — попита Джена и поклати глава, когато той кимна утвърдително. — Но разбира се! Темпър от Меча! — тя протегна ръце. — Каква глупачка съм била. Кой друг може да устои на един Джагът? Но това е чудесно.

Темпър започна да трепери под внезапния порив на леден вятър. Откри, че не може да разтвори юмруците си — бяха замръзнали за дръжките на оръжията му. Не усещаше краката си, а мислите му бяха станали бавни и тромави. Примигна и счупи тънкия лед, сковал клепачите му.

— Какво имаш предвид? — попита той.

Джена снижи гласа си до шепот.

— Имам предвид, че това е чудесно, защото знам със сигурност, че Дасем Ълтър е още жив.

Темпър се сепна.

— Какво?

— Да, вярно е. Жив е. И мога да го открия! Съдбата нарочно е наредила нещата така, че да ни събере — ти, неговият последен и най-прочут другар, и аз, която мога да те заведа при него.

Темпър се намръщи. Устните му бяха изтръпнали от студ, а зъбите го боляха. Той прошепна:

— Лъжеш.

— Не. По този въпрос няма защо да лъжа, защото фактите говорят сами за себе си. Той е жив.

Джагътът се приведе напред и главата й вече бе почти на една ръка разстояние от Темпър. Жегна го остро безпокойство.

— Не говоря ли истината, Еджуокър? — попита Джена.

— Не мога да кажа дали този мъж е жив или не.

— Ха! Не можеш или не искаш? Забележи колко пестелив е станал изведнъж с мъдростта си, човеко.

Мислите на Темпър пълзяха, сковани и лепкави, сякаш и студът бе сковал и тях. Дасем жив? Наистина? Тогава защо трябваше да хвърля живота си на вятъра?

— Ще огранича мъдростта си до един последен коментар, смъртни човеко — произнесе Еджуокър със своя бездиханен, сух глас.

— Какво? — изръмжа Темпър, раздразнен от сухите като пясък думи на съществото.

— Внимавай за студа, човеко. Внимавай за леда, който сковава. Внимавай за мраза, който заглушава.

Темпър чу, сякаш от голямо разстояние, как Джагътът ръмжи, след което зад него отекна силна експлозия, сякаш границата отново бе атакувана. Главата на Темпър бе натежала, а брадичката му опираше в гърдите. Той отвори очи и видя, че дебел пласт лед сковаваше краката му до коленете, а стъпалата му бяха покрити със слой от чисто черен лед, който сякаш бе израснал като кристал от цепнатини в самата земя.

Нещо в Темпър изпищя, вкаменено от първичен ужас. Огнена буря от енергия избухна над главата му. Но вместо да изпепели плътта и разтопи металната му броня, тя накара крайниците му да запеят и Темпър вдигна остриетата си тъкмо навреме, за да парира два мощни удара на Джена. Тя се хвърли напред, обезумяла от ярост. Нападаше с безмилостна целенасоченост, а шлемът й се въртеше на камъните зад нея, захвърлен. Ледът, сковал краката на Темпър, избухна на пара, която бе засмукана от пращящата магия.

Джена ревеше и удряше отново и отново, като сякаш целеше да забие Темпър в земята. Но той удържа на натиска. От земята през него протичаше сила, която се сблъскваше с голата мощ на стоманата, сипеща се над него. Сражаваха се така дълго време, но изведнъж Джагътът вдигна едното си острие и го насочи към завесата от магия. Аурата веднага изчезна, оставяйки след себе си пронизителен гръм, който се търкулна по хълмовете около тях. Джена залитна, като ръмжеше и плюеше като освирепял звяр. Темпър с ужас осъзна, че почти се бе вслушал в обещанията на това разпенено чудовище.

Изведнъж всичко затрептя и нощното небе избледня. Зад Джагъта отново се появиха могилите и дърветата, а над Темпър отново се извиси смръщената осанка на Дома.