Оливер Боуден - Произход. Пустинна клетва

— Царски стражи! — изкрещя той. — От царската стража сме!

„Какви глупци — мина му през ума. — Не разбират ли колко лесно може да паднат убити?“

— Не искаме да се бием с вас — извика Рая.

Бион запази хладнокръвие. Надяваше се брожението да се размине, но всъщност го интересуваше единствено заплахата за мисията, а не дали дрипльовците ще живеят, или ще умрат. И когато първият от шайката се добра до него, той просто го прониза, поваляйки го с окървавена туника на плочника, мъртъв, преди да докосен земята. Това разяри още повече групата. Зяпачите се разбягаха и сражението се разрази с все сила; двамата телохранители се биеха с гръб към каменния подиум, застанали като щит пред момчето.

Със свободната си ръка Рая даде знак на Бион и се опита да предприеме отстъпление. По-любопитните зяпачи, които не бяха побягнали, стояха в кръг да наблюдават сражението. Рая се надяваше да се оттеглят сред тях. Забелязал пролука, той посочи с показалец. Бион сграбчи момчето и си запроправя път сред тълпата, разблъсквайки хората с дръжките на сабите си.

Рая ги изпревари. Стигна до място, където тълпата оредяваше, и махна на Бион и момчето да го последват. Протестиращите обаче бяха отмъстителни и враждебни. Протягаха крака и ги препъваха.

Бион падна на земята, закривайки момчето с тяло, и после поразен осъзна, че немислимото се е случило — сабята му, превърнала се в част от ръката му както дланта, се беше изплъзнала от пръстите му. Беше останал без оръжие.

Когато първият селянин изскочи от тълпата, вдигнал коса над главата си, Бион застана пред момчето като жив щит. Зърна прогнилите зъби и изопнатите жили по шията на нападателя. Видя омраза и убийствена злост. Вдигна безполезна ръка в защита, когато сечивото проряза въздуха, спускайки се към него.

Не успя да го посече. Рая се беше обърнал и беше хвърлил сабята си като копие. Нападателят падна с острие, забито в гърдите му. Рая се спусна към тях, вдигна сабята на Бион и повали втори мъж. Освободи оръжието си и подхвърли сабята на Бион. Той се изправи на крака, повлече момчето със себе си и тримата побягнаха. Най-сетне се измъкнаха от площада и последните им преследвачи изостанаха някъде из улиците на Наукратис.

Бион помнеше благодарните очи на момчето, когато се добраха до царския двор. Той самият благодари на Рая, че е спасил живота му, но с чувство на раздразнение. Защо? Защото познаваше добре Рая — добър войник може би, ала ленив. Прекалено амбициозен. Интригант. Ламтящ за повече, за неща, неприсъщи на положението му. Бион знаеше, че някой ден Рая ще му напомни този факт и честта ще го задължи да върне дълга.

Когато Рая пое по обратния път, мислите на Бион се разнищиха като прокъсано одеяло. Знаеше, че той не му е казал цялата истина. Знаеше, че му е поставена задача, и макар да не искаше да се обвързва с Рая, не беше от хората, които оставят неизпълнени задължения. Чувстваше се угнетен. Животът му, макар и скромен, му доставяше задоволство; не искаше да напуска малкия си дом за месеци, може би дори за години. Не искаше да убива отново.

И все пак…

Защо, запита се, усеща трепет. Защо тъй лесно си припомня мириса на кръв и как плътта сякаш охотно се разтваря пред наточеното острие?

Докато се подготвяше да поеме на дълъг път, първо към Хевену, после по следите на Емсаф, в ума му се въртеше въпросът: „Липсва ли ми възможността да убивам?“

С широки крачки Ая сновеше нервно напред-назад пред скалата, която ни беше дом от два дни.

— Не е за вярване, че се оставихме да ни измами — каза тя. — Дребен уличен плъх! Надхитри ни! Още в Завти е видял колко си неопитен, скроил ти е шапката и ето го резултата…

— Не разбираш — изгледах я с присвити очи от мястото, където седях със скръстени крака. — С Тута преживяхме много.

— Братя по оръжие, а? — повдигна вежди тя, но гласът й прозвуча нежно; седна до мен и се облегна на рамото ми. — Мислиш, че доблестта е на почит сред крадците?

Безпокоях ли се?

Не бях сигурен.

Пътуването не беше леко. Прекосявахме скалисти местности, копитата на конете се хлъзгаха по шистите, нощувахме на открито, изхранвахме се с лов. Предавахме на Тута уменията за оцеляване, които бях научил от татко и Кхенса, а Ая бе усвоила по време на експедициите ни в Сива. Това ни забавляваше. Гордеехме се с вещината да си набавяме храна. Безжалостната земя даваше неохотно плодовете си. Не беше лесно да се грижим за себе си и за Тута. Усещахме как се каляваме под лъчите на безмилостното слънце. Страхът, че сме далеч от дома и от всичко, вдъхващо ни сигурност, се превърна в упорство.