Сергей Лукьяненко - Нескопоското

Съхерцогът бръкна в джоба си. Извади една кесия и я подаде на Трикс.

— Ето, вземи. Това е от мен, за твоята съобразителност. Тук има и десетина златни монети, и няколко дреболии с герба на вашия род. Струва си да воюваш за правата си, нали така?

Трикс не се поколеба. Протегна ръка и взе кесията.

— Добро момче — кимна Сатор. — Жалко, че си роден в рода на Соийе. Плавай… и не се притеснявай за погребението на родителите си. Още утре ще бъдат извършени всички церемонии във вашата фамилна гробница.

— Обещавам ти — каза Трикс — че аз ще заповядам и твоето тяло да бъде погребано във фамилната ви гробница. След това вратата й ще бъде зазидана, защото там вече няма да има кой да бъде погребван.

За миг съхерцогът сви устни, след което кимна:

— Забележително. Това е фраза, достойна за летопис. А сега се махай… от херцогство Гриз!

Трикс греба, докато стигна до средата на реката. През пролетта, когато често валеше, или през горещите лета, когато започваха да се топят ледниците, реката биваше и пълноводна, и бурна. Но тази година, лятото беше влажно и студено. Лодката се поклащаше върху вълните, а брегът бавно се движеше покрай нея.

Трикс пусна греблата и извади двете кесии. В тази, която Сид Канг му беше дал, злато нямаше. Само три сребърни монети. Даже най-добрите войници се нуждаеха от пари. А в кесията на Сатор Гриз имаше десет златни монети. Неслучайно Гриз произхождаше от род на търговци — той никога не бъркаше в сметките и никога не лъжеше на дребно.

Освен това, в кесията имаше копче от риза с герба на Соийе, евтино златно пръстенче с две малки рубинчета, което най-вероятно е принадлежало на някоя от придворните дами и миниатюрна сребърна лъжичка.

Трикс замислено разглеждаше това, което му беше останало от фамилното богатство. Не че разчиташе да види пръстена на баща си или Големия Печат. Но това… Всеки дребен крадец, за половин ден, ако му се усмихнеше щастието, би могъл да се сдобие с къде-къде повече „доказателства“.

Трикс върна нещата обратно в кесията и легна на дъното на лодката. Тя поне не пропускаше вода и това вече си беше късмет. Беше жив и беше на свобода. Щеше да се добере до княжество Дилон, да отиде при господаря му… кой управляваше в момента… Джар Дилон умря преди две години и сега управлява… управлява дъщеря му. Или регент, а дъщеря му все още беше твърде малка?

Май беше регент. Трикс дори си го спомняше — висок и слаб мъж с вечно недоволно и строго лице. Беше идвал в съхерцогството, за да сключат някакъв договор… баща му разказваше, че бил направил някакви отстъпки в стария спор за едни земи край границата.

Щом Трикс беше запомнил регента, защо и регентът да не си спомни за Трикс?

Щеше да му обещае да му върне онези земи. Даже щеше да прибави към тях още от тези, които принадлежаха на Сатор Гриз. Трикс се нуждаеше от армия, поне от малка армия. Когато стъпи обратно на земята на Соийе, той щеше да намали данъците, да помилва престъпниците, да отпусне големи заплати на войниците и така много скоро неговата армия щеше да стане голяма. Така се правеше.

Сатор Гриз тепърва щеше да съжалява…

И Трикс заспа.

По всички закони на летописите и баладите на него трябваше да му се присънят щастливите му родители — живи и здрави, как играят заедно с него на зелената поляна. Или скръбните му родители, които, предадени и мъртви, зоват за отмъщение. И в краен случай — бъдещите битки и сражения, горящият дворец на съхерцог Гриз и ликуващите тълпи, които приветстват връщането на Трикс на трона.

Трикс спеше дълбоко, без да сънува, както се полагаше на един здрав и смъртно уморен юноша.

В историческите хроники лодката, пусната по вълните, благополучно плава през цялата нощ. Към изгрев слънце течението внимателно докарва лодката в някое сенчесто заливче, където над водата са се надвесили плачещи върби, а във водата цъфтят лилии. При заливчето идва млада и красива принцеса, за да открие лодката, а в нея — увит в коприна младенец (между другото, някой опитвал ли се е да повие пеленаче в коприна?), с тайнствен амулет на китката или целият в рани воин, с изцапани с благородна кръв копринени дрехи (коприната се явява традиционен и почти задължителен атрибут). Само в случаите, когато в лодката спи пеленаче от женски пол или облечена в (да, да, досетихте се!) коприна принцеса, е разрешено мъж от благородното съсловие да открие лодката.

В действителност лодка, пусната сама да плава по вълните, по средата на широка река, по-скоро би се обърнала или би налетяла на някой дънер, би се разбила в камъните или би заседнала в плиткото. Към нея би могла да се приближи друга лодка, в която да има не толкова благородни люде, които се интересуват предимно от коприната и не чак толкова от младенците — те самите имат поне по десетина такива, които лазят по земята и искат да ядат.