Сергей Лукьяненко - Нескопоското

Какво стана, че ги предадоха?

Трикс няколко пъти ритна решетката. Обувките също му ги бяха оставили, но бяха измъкнали връзките. Решетката дори не забеляза усилията му.

Трикс отново седна върху каменния под. Той не се страхуваше — не защото беше храбрец по рождение, а защото всичко се случи много бързо и… много нелепо. А може би и защото досега не беше изял дори един шамар. Дори се беше сдобил с меч… и се беше опитал да прониже с него един от стражите…

Мечът беше избит от ръката му още след първата атака. До кинжала изобщо не успя да се добере. Един едър страж изви много внимателно ръцете му назад. Изръмжа, че не си струва да се дърпа, защото ще го боли. След това дойдоха още двама. Измъкнаха Трикс във вътрешния коридор на замъка, а в това време баща му, който отбиваше атаката на десетина войника, беше притиснат в ъгъла.

Обискираха го бързо, но щателно. Измъкнаха му колана и връзките на обувките. Отрязаха му копчетата, опипаха хастара на дрехите му и го помъкнаха към подземието. Не беше произнесена нито една груба дума! А в тъмницата вече чакаше ковачът — придворният ковач на съхерцог Соийе. Изглеждаше мрачен, но не и потиснат. Трикс не се съмняваше, че ковачът можеше с лекота да свали на земята с чука си и тримата стражи — до него те вече не изглеждаха толкова грамадни…

Ковачът нагорещи до червено една пръчка и запои решетката на вратата. Тръгна, като остави инструментите си на пода, без да обръща внимание на възмутените викове на Трикс. И стражите си тръгнаха, като оставиха срещу вратата една факла, която догаряше.

Трикс смутено потърка челото си. Май нямаше нужда да крещи. А и думите му не бяха подходящите. В хрониките всичко беше ясно: „Триста години твоите предци с вяра и истина служиха на моите предци“, „Сърцето ти ще изсъхне от това предателство“, „Истината винаги тържествува“ и още много неща…

В тъмното подземие тези думи звучаха смешно.

Мислеше си, че горе, между пъстрите гоблени и цветните витражи, същите тези думи се чувстваха някак по-уверено…

Факлата започна да пуши. Трикс сложи глава на коленете си и се сви на кълбо. Знаеше, че ще дойдат за него — рано или късно. Всичко останало беше, за да сломят духа му. Такива бяха правилата.

Някъде в далечината се затръшна врата. След нея друга. Трикс вдигна глава и се взря в коридора, където плуваше ярката светлина на фенер. Дали не бяха стражите на съхерцог Соийе? Може би бяха успели да нападнат и да отблъснат агресорите?…

Към килията се приближаваше широкоплещест мъж, облечен в плетена ризница. Сид Канг. Капитан на стражите на съхерцог Сатор Гриз. Или, може би, вече капитан на стражите на херцогГриз?

Трикс мълчеше.

И капитан Сид мълчеше, разглеждайки момчето. За него бащата на Трикс казваше, че е добър войник. Той неведнъж беше посещавал двореца на съхерцог Соийе, а веднъж дори изгуби цял един ден, за да научи Трикс да стреля с арбалет. Опитът се оказа неуспешен, но капитан Сид само повдигна леко рамене и каза: „Това не е за теб. Наблегни на меча.“

— Не плачеш — каза Сид. — Това е добре.

Трикс се усмихна презрително. Ако този предател… макар че дали можеше да го нарича предател заради това, че служеше вярно на Сатор Гриз?… Ако този солдафон очакваше, че младият херцог ще се разреве, все едно, че са го затворили за кражба на гевреци, значи много се лъжеше.

Сид се извърна и се загледа в сандъчето с инструментите. Приближи се към него и се наведе. Ризницата му, която беше изплетена от най-фини стоманени халки, меко иззвъня. Когато се изправи, държеше в ръцете си огромни клещи. Огледа решетката и поклати глава. Грижовно и много внимателно върна клещите в сандъчето. После хвана прътите с две ръце.

Трикс изсумтя презрително. Каквато и подлост да беше замислил капитана, с голи ръце нямаше да надвие желязото.

Сид Канг се понамръщи, сякаш си припомняше нещо. После изрече:

— „Силата се появи, сякаш като порив на вятър преди буря“…

Дланите му се озариха от бледо, едва доловимо сияние.

Заклинание!

Трикс скочи на крака.

Заклинанието беше слабичко — или беше съставено от неопитен магьосник, или беше поверено на повече хора. Сид се напрегна и лицето му почервеня, а мускулите под кожата му набъбнаха. Дебелият железен прът неохотно се огъна. Сид го измъкна и го захвърли на пода. Каменните плочи бяха покрити с такъв слой прах и мръсотия, че вместо да изтропа, прътът падна долу с лек плясък. Сиянието около дланите му угасна.